Мария Дуеняс - Нишките на съдбата

Трийсет години след като бе отнел с такава отмъстителност поста от Бейгбедер, Серано му отреди в мемоарите си няколко изпълнени с уважение редове. „Беше странен и особен човек, с необикновена култура, способен на безразсъдство“, пише той. Честен човек — това бе окончателното му заключение. Само че дойде твърде късно.

Германия капитулира на 8 май 1945 година. Няколко часа по-късно посолството в Мадрид и останалите служби бяха официално запечатани и предадени на Вътрешното и Външното министерство. Съюзниците обаче нямаха достъп до сградите преди подписването на Декларацията за поражението на Германия и за съвместното управление на нейната територия на 5 юни същата година. Когато британските и американските служители най-после успяха да влязат в помещенията, от които нацистите бяха действали в Испания, откриха само следите от усърден грабеж: стените бяха голи, кабинетите без мебели, архивите — изгорени, а касите отворени и празни. В старанието си да не оставят и помен от онова, което е било, бяха отнесли дори лампите. И всичко това под благосклонните погледи на служителите на испанското Министерство на вътрешните работи, отговарящи за охраната. След време някои вещи бяха открити и иззети: килими, картини, старинни скулптури, порцелан и сребърни предмети. Много други обаче така и не бяха намерени. А от компрометиращите документи, които свидетелстваха за тясното сътрудничество между Испания и Германия, остана само пепелта. В замяна на това Съюзниците успяха да възстановят най-ценната плячка на нацистите в Испания: два тона злато във формата на стотици кюлчета, без щемпел и опис, които дълго време стояха, покрити с одеяла, в кабинета на началника на отдел „Икономическа политика“ на правителството. Част от влиятелните германци, чиито съпруги се перчеха с ушитите от мен тоалети на бляскави празненства и приеми, бяха депортирани, други избегнаха репатрирането, като се съгласиха да сътрудничат, а мнозина успяха да се скрият, да избягат, да приемат испанско гражданство, да се изплъзнат като змиорки или да се преобразят мистериозно в порядъчни граждани с чисто като сняг минало. Въпреки настояването на Съюзниците и оказания върху Испания натиск да се присъедини към решенията на международната общност, режимът прояви слаб интерес да участва активно и продължи да закриля доста сътрудници, които фигурираха в черните списъци.

Мнозина мислеха, че каудильото ще падне с капитулацията на Германия. Други вярваха наивно, че скоро монархията ще бъде възстановена или че ще бъде установен един по-либерален режим. Нищо подобно. Франко поизчисти фасадата на правителството, като смени някои министри, отстрани неколцина във Фалангата, укрепи съюза си с Ватикана и продължи напред. А новите господари на света — демократичните държави, които с толкова героизъм и усилия бяха разгромили нацизма и фашизма — го оставиха на спокойствие. Европа, заета със собственото си възстановяване, не се интересуваше от тази размирна и опустошена страна; никой не се интересуваше от мините, пристанищата на Атлантическия океан и твърдия юмрук на нисичкия генерал, който ги управляваше. Отказаха да ни приемат в Обединените нации, изтеглиха посланиците и разбира се, не ни дадоха нито долар от плана „Маршал“. Но и не се намесиха повече. Тяхна си работа. Hands off 101 101 A hands-off policy (англ.) — политика на ненамеса. — Б.р. , казаха Съюзниците след победата. Нямаме работа повече тук, момчета, тръгваме си. Дипломатическият персонал и тайните служби опаковаха багажа си, отърсиха мръсотията от себе си и се отправиха към дома. Години по-късно някои решиха да се върнат и да установят по-близки контакти, но това вече е друга история.

Алън Хилгарт не беше в Испания по това време. През 1944-а той беше преместен като шеф на морското разузнаване към Далекоизточния военноморски флот. Раздели се със съпругата си Мери след войната и се ожени повторно за някакво момиче, с което не успях да се запозная. Пенсионира се и оттогава живее в Ирландия, далеч от тайните операции, които бе ръководил в продължение на години.

Колкото до грандиозната имперска мечта, върху която се градеше Нова Испания, от нея остана само вечният протекторат. С настъпването на мира испанските войски бяха принудени да напуснат Танжер, който бяха окупирали самоволно преди пет години като прелюдия към един пищен колониален рай, който така и не настъпи. Висшите комисари се смениха, Тетуан се разрасна и мароканци и испанци продължиха да съжителстват в хармония под бащинската опека на Испания. В началото на петдесетте години обаче антиколониалните движения във френската зона се засилиха. Въоръжените сблъсъци станаха толкова ожесточени, че Франция бе принудена да започне преговори за отмяна на протектората. На 2 март 1956 г. Франция предостави на Мароко независимост. Испания реши, че това няма да се случи с нея. В испанската зона никога не бе имало напрежение: испанците бяха подкрепили Мохамед V, бяха се опълчили на французите и бяха подслонили националистите. Каква наивност. След като се освободиха от французите, мароканците веднага поискаха независимостта на испанската зона. На 7 април 1956 г. протекторатът бързо бе отменен поради нарастващото напрежение. И докато властта минаваше в ръцете на мароканците и те възвръщаха земята си, за хиляди испанци започна драмата на репатрирането. Цели семейства чиновници и военни, специалисти, служители и собственици на магазини опразниха домовете си и се отправиха към Испания, която мнозина от тях почти не познаваха. Зад тях останаха улиците, на които бяха живели, домовете, попили техните миризми, скъпите им покойници. Прекосиха протока с опакована покъщнина и съкрушена душа, а после, измъчвани от неизвестността за това, което ги очаква в новия им живот, се пръснаха из полуострова с носталгията по Африка, която никога нямаше да ги напусне.