Мария Дуеняс - Нишките на съдбата

Сега ще разкажа накратко какво стана с Розалинда и ще свържа този разказ с моменти от живота на Бейгбедер, което може би ще допълни картината за последните години на бившия министър. В края на войната приятелката ми реши да напусне Португалия и да се установи в Англия. Искаше синът й да учи там, затова със съдружника й Димитри се споразумяха да продадат „Ел Галго“. Международният еврейски комитет удостои двамата с Лотарингския кръст на Френската съпротива в знак на признателност за заслугите им към евреите бежанци. Американското списание „Тайм“ публикува статия, в която Марта Гелхорн, съпругата на Ърнест Хемингуей, описва „Ел Галго“ и мисис Фокс като двете най-интересни атракции в Лисабон. Въпреки това тя замина.

С парите, получени от продажбата, тя се установи във Великобритания. През първите месеци всичко вървеше добре, здравето й се възстанови, имаше достатъчно лири, възвърна си старите приятели и дори мебелите й пристигнаха от Лисабон в отлично състояние — сред тях шестнайсет дивана и три рояла. И тогава, когато всичко се успокои и животът й вървеше мирно и щастливо, Питър Фокс отново й напомни от Калкута, че има съпруг. И я помоли да опитат отново. И противно на всякакви очаквания, тя се съгласи.

Намери къща в Съри и се приготви за трети път в живота си да приеме ролята на съпруга. Самата тя обобщи с една дума авантюрата: невъзможна. Питър си оставаше все същият — държеше се с Розалинда така, сякаш беше шестнайсетгодишното девойче, за което някога се бе оженил, отнасяше се с прислугата грубо, беше невъзпитан, егоцентричен и антипатичен. Три месеца след събирането им тя постъпи в болница. Оперираха я и минаха седмици, докато се възстанови; тогава тя разбра едно: трябваше на всяка цена да се раздели с мъжа си. Върна се в Лондон, нае къща в Челси и отвори за кратко време клуб с живописното име „Патио“. През това време Питър остана в Съри, като отказваше да й върне лисабонските мебели и да й даде най-накрая развод. Веднага щом се възстанови, тя започна да се бори, за да извоюва свободата си.

Никога не прекъсна връзките си е Бейгбедер. В края на 1946-а, преди Питър да се върне в Англия, двамата прекараха няколко седмици в Мадрид. През 1950-а отново дойде за известно време. Аз не бях там, но в писмото си тя ми разказа каква огромна мъка е изпитала, когато е заварила сломения Хуан Луис. Омаловажи положението с обичайния си оптимизъм: пишеше за могъщите корпорации, които ръководел, каква известна личност бил в предприемаческите среди. Между редовете обаче прозираше, че лъже.

Същата година сякаш се появи една нова Розалинда, която беше обсебена от две неща: да се разведе с Питър и да бъде до Хуан Луис през последните години на живота му, като прекарва повече време в Мадрид. Според нея той старееше с гигантски стъпки, все повече се отчайваше, все повече отпадаше духом. Енергичността му, бързият ум, възторжеността и стремителността от времето във Висшия комисариат гаснеха с часове. Обичаше да го вози с колата си, да обядват в някое планинско селце, в далечна крайпътна кръчма. Когато не можеха да пътуват, се разхождаха. Понякога се срещаха със стари негови познайници, с които бе делил казарми и кабинети. Представяше я като „моята Розалинда, най-святото в света след Дева Мария“. А тя само се засмиваше в отговор.

Трудно й беше да разбере защо е унил духом. Не беше толкова възрастен — беше на шейсет и няколко по онова време, но по дух беше истински старец. Беше уморен, тъжен, разочарован. От всичко, от всички. И тогава му хрумна последната от неговите гениални идеи: да прекара последните си години, гледайки Мароко. Не в страната, а съзерцавайки я от разстояние. Не искаше да се връща там: не беше останал почти никой от познатите, които бяха до него в дните на слава. Предишната година протекторатът бе отменен и Мароко върна свободата си. Испанците си бяха отишли, а от старите му марокански приятели малцина бяха останали живи. Не поиска да се върне в Тетуан, но пожела да прекара последните си дни, съзерцавайки Мароко на хоризонта. И тогава я помоли: „Отиди на юг, Розалинда, намери някое място за нас двамата на брега на морето“.

И тя го намери. Гуадаранке. В най-южната точка на Юга. В залива на Алхесирас, срещу протока, откъдето се виждат Африка и Гибралтар. Купи къща и земя, върна се в Англия, за да уреди някои въпроси, да види сина си и да смени колата си. Възнамеряваше да се върне в Испания след две седмици, да вземе Хуан Луис и да поемат по пътя към новия си живот. На десетия ден от престоя си в Англия получи телеграма от Испания, с която й съобщаваха, че е починал. Тя бе дълбоко съкрушена. За да опази жив спомена за него, реши да се настани сама в дома, който бяха мечтали да споделят. И там живя до деветдесет и три годишна възраст, без да изгуби онази своя способност да се изправя отново след всеки удар и да поема напред с решителна крачка, сякаш нищо не се е случило. Колкото и трудни да бяха времената, никога не изгуби оптимизма, с който посрещаше всички беди и в който се приютяваше, за да вижда света винаги откъм слънчевата му страна.