Джесика Редмерски: Миг преди винаги

– Охо. Няма начин – вика през смях и се отдръпва от дивана.

– Хайде де, дай ми телефона.

Тя ме дразни с него, когато прескачам облегалката на дивана, за да я достигна.

Насочва празната си ръка срещу мен.

– Внимавай, бременна съм, можеш да ме нараниш! – казва тя и дяволито се усмихва.

– О, сега пък си играем на колкото съм уязвима, толкова и зла.

Прекарва пръст по бутона за отговор и слага телефона до ухото си. Като през цялото време продължава да се хили.

Аз просто се предавам. Никак не ме бива в тези работи.

– Здравей Натали – казва Камрин и продължава да ме гледа .дяволито. – Срещаш се зад гърба ми с мъжа ми, така ли?

Клати глава на това, което ѝ отговаря Натали. Очевидно Камрин е наясно какво става или поне има известна представа, защото знае, че никога не бих ѝ изневерил, особено пък с най-добрата ѝ приятелка. Момичето е хубаво, но е като някой катастрофират влак, който дават по телевизията.

Камрин включва високоговорителя.

– Признайте си и двамата – настоява тя.

– Ама… аз… – успява да измънка Натали.

–За първи път Натали да не казва нищо. Шокирана съм! – Камрин ме поглежда в очакване аз да отговоря.

– Извинявай, Андрю! – вика Натали.

– Ти не си виновна – казвам. – Оставил съм телефона да звъни.

Камрин нетърпеливо се прокашля.

– Щеше да е изненада – казвам намръщен аз.

– Ами да! Кълна се, че той не ме чука!

При това твърдение на Натали направо се свивам и Камрин полага неимоверни усилия да не избухне в смях. Обаче няма да е Камрин, ако пропусне възможността да измъчи тези, които обича, макар и с напълно безобидни намерения.

– Не ти вярвам, Нат – казва сериозно тя.

– Хм? – Натали е направо изумена.

– Откога продължава това? – не спира убедително да се преструва Камрин. Заобикаля дивана, оставя телефона върху масичката за кафе и скръства ръце.

– Кам… кълна се в Бога, няма нищо такова. О, Господи, никога не бих, ама никога не бих ти сторила нещо подобно. Искам да кажа, че макар Андрю да е страхотен, признавам го напълно и вероятно бих правила секс с него като с Джоузеф Морган, ако двамата не бяхте заедно, но…

– Разбрах, Нат – прекъсва я Камрин.

И слава Богу, преди тя, както казва Камрин, да се е отплеснала напълно по допирателната.

– Наистина ли? – пита предпазливо Натали, все още объркана, което не ме изненадва.

Камрин отново вдига мобифона, показва ми екрана и пита само с устни: “Сериозно ли?” Явно има предвид снимката на хиената.

Аз свивам рамене.

– И така, какво всъщност става? – пита Камрин и двама ни, като оставя шегите настрана.

– Камрин – казвам аз и пристъпвам към нея, – знам, че тъгуваш по дома. Разбрах го от известно време, затова преди две седмици взех номера на Натали от телефона ти и реших да ѝ се обадя.

Камрин присвива очи. Водя я да седне на дивана заедно с мен.

– Ами да, той ми се обади, каза ми, че имаш насрочена дата за преглед с ултразвук, и ме попита дали бих искала да… – Натали млъкна, оставяйки ме аз да изплюя камъчето на изненадата.

– Предположих, че тя ще иска да ти организира бебешко парти. Когато разберем дали е момче или момиче… Опитах се първо да се обадя на майка ти, но тя ще трябва да е била в още Козумел.

Камрин кима.

– Да, вероятно ще да е била там по това време.

– Обаче сега майка ти участва най-активно в начинанието – гърми гласът на Натали в мъничкия ми микрофон. – Тя и у» планираме заедно всичко зад гърба ги. Не можех повече да чакам твоят жребец ла ми се обади днес с новините и затова аз му се обадих. Е, сега знаеш всичко и изненадата се провали!

– Не, не, Нат, изобщо не е провалена – казва Камрин, вдига телефона, приближава го до устата си и се обляга назад в дивана. – Всъщност дори е по-добре, че научих, защото отсега през цялото оставащо време ще се вълнувам, след като знам, че скоро ще се върна в Северна Каролина.

– Е, няма да се наложи да чакаш дълго – обаждам се аз до нея, защото заминаваме в петък следобед.

Очите на Камрин се разширяват, усмивката ѝ също.

Мисля, че тъкмо от това има нужда. Само за две секунди тя се преобразява и от тъгуваща по дома се превръща в щастливо момиче. Обичам да я виждам такава. Трябваше да го направя още по-рано.

– Макар че в четвъртия месец е малко рано за бебешко парти – казва Камрин. – Не че се оплаквам!

– Може и така да е – обажда се Натали. – Но кой го е грижа? Ти си идваш у дома!

– Ами да, помислихме защо пък да не ударим с един изстрел два заека – добавям аз.