Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Протягам ръка и обръщам брадичката ѝ към мен.

– Можеш всичко да ми кажеш, Камрин. Знаеш го, нали?

– Аз… не искам да я караме по този начин… като повечето хора.

О, знам къде ще ни отведе това. Хващам китката ѝ и завъртам тялото ѝ така, че да е срещу мен и да ме възседне.

– Погледни ме – казвам аз и хващам и двете ѝ ръце. – Няма да я караме като другите. Искаш да знаеш откъде знам ли?

Тя не отговаря, но и не е нужно. Знам, че иска да продължа. Една сълза се отронва и аз вдигам ръка да я изтрия с палеца си.

– С нас няма да е така, защото и двамата го съзнаваме – започвам аз. – Защото съдбата ни срещна в онзи автобус в Канзас и защото и двамата знаем какво искаме от живота. Може и да не сме наясно с подробностите, а и не ни е нужно, обаче и двамата знаем в коя посока не искаме да вървим.

Правя кратка пауза и после казвам:

– Пак може да пътуваме по света. Просто ще трябва да го отложим за известно време. Но междувременно ще живеем живота си така, както ние го искаме. Никакви монотонни глупости на ежедневието.

Успявам да я накарам леко да се усмихне.

– И как точно ще ги избегнем? – пита тя, скръства ръце и ме поглежда дяволито.

Сега Камрин се превръща в умницата, която познавам и обичам.

Разтривам ръце, поглаждам за малко бедрата ѝ и казвам:

– Ако искаш да работиш, работи. Не ми дреме дали ще обръщаш бургери, или ще ринеш тор в зоологическата градина, прави каквото искаш. Обаче в мига, в който това ти омръзне, или почувстваш, че става част от живота ти, веднага се махай. А ако искаш просто да си седиш и да не правиш нищо, както вече ти казах и преди, може и така. Знаеш, че независимо от всичко ще се грижа за теб.

Знам какво ще последва, затова се подготвям за него. И, разбира се, Камрин ми се озъбва и започва да спори.

– В никакъв случай няма да си седна на задника и да те оставя да се грижиш за мен.

Толкова е разгорещена, когато отстоява независимостта си.

– Ами, добре. Както искаш – казвам аз и вдигам ръце, за да покажа, че се предавам. – Обаче искам да разбереш, че не ми пука какво ще правиш, стига това да те прави щастлива.

– Ами ти, Андрю? Не можеш просто да ми казваш да не се тревожа за монотонността на живота, докато ти се хвърляш в него с главата напред само защото имаме бебе, за което да се грижим. Не е справедливо.

– Това донякъде ми прилича на думите, които каза в онази първа нощ, когато зарових глава между бедрата ти. Проблем ли беше това за мен тогава?

Тя силно се изчервява. Дори след толкова време и след всичко, което преживяхме заедно, пак успявам да я накарам да се изчерви.

Навеждам се напред, хващам с две ръце лицето ѝ и я придърпвам към себе си, за да я целуна.

– Докато имам теб, Лайли и музиката ми, нямам нужда от нищо друго.

По меката ѝ буза се търкулва още една сълза, но този път тя се усмихва под нея.

– Обещаваш ли? – пита Камрин.

– Да, обещавам – казвам решително и стискам силно ръцете ѝ. Вече преставам да съм толкова сериозен и отново ѝ се усмихвам.

– Съжалявам – казва тя и въздъхва примирена. – На знам какво ми има напоследък. Един ден съм усмихната и се чувствам чудесно, а после изведнъж ставам ужасно мрачна.

Аз тихо се засмивам.

– Типично за долна кучка рязката смяна на настроенията ѝ. Трябва да свикваш с това.

Устата ѝ застива леко отворена и тя също се засмива.

– Е, предполагам, че и така би могло да се обясни.

Изведнъж млъква.

– Чу ли това?

Присвива очи и извърта ухо към източника на звука, който и аз чувам, но се правя на разсеян.

– Е, страхотно – казвам аз. – Не ми казвай, че тази бременност причинява и шизофрения.

Тя ме плясва леко по гърдите и става от скута ми.

– Не, това е мобилният ти телефон – вика Камрин и заобикаля дивана. – Мислех, че батерията е изтощена.

Не.. Просто изключих звъненето и го скрих, за да си помислиш точно това. Поне съм си мислил, че съм го изключил.

– Мисля, че седиш върху мобифона си – казва тя.

Ставам и се правя на глупак, ровя под възглавницата. Накрая го изваждам и виждам снимката на Натали (всъщност това е снимка на хиена, която според мен я представя най-добре да ни гледа от екрана. По дяволите. Твърде неловко се получи.

Камрин протяга ръка към него, когато забелязва името на Натали.

Откога Натали е почнала да ти се обажда? – пита тя и грабна апарата от ръката ми.

Да, определено неловко, защото тя май изобщо не ревнува. Хили се!

Почесвам се припряно по тила, като избягвам да я гледам в очите, а носле се опитвам да ѝ го отнема.