Джесика Редмерски: Миг преди винаги

Тридесет минути. Мамка му. Бих могъл на бърза ръка да я опъна, наведена върху плота…

Камрин мило се усмихва, дръпва хавлиената кърпа от релсата, на която е закачена завесата за душа, и започва да се бърше.

– Ще съм готова до десет минути – казва тя и ме отпраща с ръка. – Не забравяй да полееш Джорджия. Намери ли си телефона?

– Още не – отвръщам аз и започвам да отстъпвам към вратата, но после спирам и добавям с издаваща желание за секс усмивка. – Хм, бихме могли да…

Тя затръшва вратата в лицето ми, а аз се смея и се отдалечавам.

Ходя припряно из апартамента, поглеждам под възглавници и други необичайни места за ключовете си и най-накрая ги намирам, пъхнати йод куп дошли по пощата рекламни материали върху плота в кухнята. Спирам за момент и измъквам една листовка. Камрин няма да ми позволи да я изхвърля, защото е гледала тъкмо нея, за да съобщи адреса ми на оператора на 911 в онази утрин, когато получих припадъка пред нея. Предполагам, че за нея парчето хартия е помогнало да бъде спасен животът ми, но всъщност то ѝ беше помогнало след време да разбере какво е ставало с мен. Припадъкът беше безобиден. Вече бях имал няколко. По дяволите, та аз имах един, докато бяхме в хотела в Ню Орлиънс, преди да започнем да спим в една стая. Когато по-късно ѝ го признах, не е нужно да казвам, че много ми се ядоса.

Непрекъснато се тревожи, че туморът ще се появи отново. Мисля, че се безпокои дори повече от мен.

– Ако това стане, тогава ще му мислим. Ще се справим някак заедно. Заедно се справяме с всичко.

– Време е да тръгваме, бейби! – провиквам се аз от гостната.

Тя излиза от стаята ни, облечена в доста тесни дънки и също толкова тясна фланелка с къси ръкави. И на високи токчета. Няма майтап! На токчета!

– Ще ѝ смачкаш главичката в тези дънки – казвам аз.

– Не, няма да смачкам нито нейната, нито неговата главичка – отвръща тя, грабва чантичката си от дивана и я нарамва. – Много си сигурен, но ще видим – хваща ме под ръка и аз я извеждам през вратата, като завъртам топката с ключалката, а след това здраво я затръшвам след нас.

– Знам, че е момиче – казвам уверено.

– Искаш ли да се хванем на бас? – поглежда ме въпросително тя и се усмихва.

Излизаме навън сред мекия ноемврийски въздух, аз ѝ отварям вратата на колата и я подканям да влезе с вдигната нагоре длан.

– На какво ще се обзаложим? – питам. – Знаеш, че много си падам по басовете.

Камрин се настанява в седалката, а аз притичвам откъм моята страна и също влизам в колата. Поставям ръце върху волана, поглеждам я и чакам.

Тя се усмихва, дъвче леко отвътре долната си устна и се замисля за момент. Дългата ѝ руса коса се спуска на вълни върху раменете ѝ, а сините ѝ очи блестят от вълнение.

– Ти си този, който изглежда толкова сигурен – казва накрая тя. – Така че ти кажи на какво ще се обзаложим и аз или ще се съглася, или не – млъква рязко и ме сочи строго с пръст. – Обаче нищо сексуално. Мисля, че доста си поизчерпал тази област. Измисли нещо – тя извръща напред глава, – … не знам… дръзко или смислено.

Хм, не знам какво да отговоря. Пъхвам ключа за запалването в процепа, но спирам, преди да го завъртя.

– Е, добре, ако е момиче, аз ще реша как да се казва – казвам аз и доволен се усмихвам.

Тя повдига леко вежди и извръща под ъгъл брадичката си.

– Този бас не ми харесва. Това е нещо, в което трябва да участваме и двамата, не мислиш ли?

– Е, да, ама нямаш ли ми доверие?

Тя се колебае.

– Да… имам ти, но…

– …но не и за името на бебето – повдигам въпросително вежди, но всъщност само я будалкам.

Тя вече не смее да ме погледне и изглежда притеснена.

– Е? – подканям я аз.

Камрин скръства ръце и казва:

– Какво име по-точно имаш предвид?

– Какво те кара да мислиш, че вече съм го избрал? – завъртам ключа и шевролетът оживява.

На лицето ѝ се изписва самодоволна усмивка и тя накланя глава на една страна.

– О, моля те. Явно вече си го избрал, иначе нямаше да си толкова сигурен, че е момиче, и да се хващаш на бас, когато тепърва ще ходим на преглед с ултразвук.

Из връщам ухилен настрани глава и включвам на задна.

– Лайли – казвам и едва поглеждам Камрин с крайчеца на окото, докато се измъкваме от паркинга, – Лайли Мерибет Париш.

По устните ѝ заиграва лека усмивка.

– Всъщност това ми харесва – казва тя и усмивката ѝ става още по-широка. – Признавам, че бях леко притеснена… Защо Лайли?

– Няма причина. Просто ми харесва.

Тя не изглежда много убедена. Присвива дяволито очи и ме поглежда.