Джесика Редмерски - Миг преди винаги

– Наистина съм развълнувана. Благодаря и на двама ви – казва широко усмихната Камрин.

– И така… каква е голямата новина? – пита Натали.

Камрин изчаква няколко дълги, мъчителни секунди, защото знае, че съвсем ще изкара от търпение Натали, а после казва:

– Момиче е!

Натали пищи толкова силно в телефона, че аз премигвам и се свивам.

– Знаех си! – крещи тя.

Обикновено това би било достатъчна причина за мен да се оттегля от тази подходяща за моминско парти атмосфера и да отида да си направя сандвич, да взема душ или да се занимая с нещо друго, но не мога така бързо да се откача. Бях част от “голямата тайна” и затова предполагам, че трябва да остана до края на разговора.

– Толкова съм развълнувана, Кам. Наистина нямаш представа.

– Всъщност тя може би си има твърде добра представа – обаждам се аз.

Камрин ме поглежда предупредително.

– Благодаря ти, Нат. Аз също съм много развълнувана. А ние вече решихме как ще се казва. Всъщност Андрю го избра.

– Какво? – пита Натали и става напълно сериозна. – Искаш да кажеш, че той го е избрал, така ли?

Изрича тези думи, сякаш това е нещо много опасно. Защо повечето жени мислят, че мъжете не ги бива да измислят имена?

– Лайли Мерибет Париш – казва гордо Камрин.

Това ме кара да съм много по-добре: моето момиче всъщност харесва името колкото мен, а не се преструва, за да не накърни чувствата ми.

– О, Господи. Харесвам го, Кам. Андрю, добре си се справил!

Не че имам нужда от одобрението на Натали, но въпреки това то ме кара да се ухиля като малко момче – дори и тя го харесва.

Вчера бе изтощителен, но добър ден. Хубавите новини като че ли валяха отвсякъде и аз все още съм като замаяна от всичко. Това само ще направи вечерта в любимия ни бар в Хюстън още по-вълнуваща.

Преди малко повече от месец Андрю и аз започнахме да пеем в няколко бара и на мен това много ми харесва. В живота си преди Андрю никога не съм си представяла, че мога да пея на живо в барове. Всъщност да пея на живо където и да е. Нито веднъж дори не ми е минавало през ума. Обаче това, което изпитах тогава в Ню Орлиънс, разкри пред мен нов свят. Фактът, че Андрю беше там с мен, изигра огромна роля за удоволствието, което изпитах, и това важи и до днес. Съмнявам се, че бих продължила да го правя, ако не беше заради него.

Най-много ми харесва не толкова фактът, че изпълняваме песни, а най-вече това, че заедно ги представяме.

Разговарях за малко с майка ми, казах ѝ, че след два дни ще си дойда у дома, и тя много се развълнува, че ще ме види. Двамата с Роджър се ожениха в Мексико! Това донякъде ме ядоса, защото не можах да присъствам, но сега, като се позамисля, вече не ме интересува толкова. Взели са решението спонтанно. Направили са това, което са почувствали със сърцата си, сторили са го. През времето, прекарано с Андрю, се научих да бъда импулсивна и да не се съобразявам с общоприетото за порядъчно. В края на краищата ние нямаше да сме заедно днес, ако аз самата не бях разбрала чрез собствения си опит какво значи да си импулсивен.

Колкото до датата на нашата сватба, все още не сме я определили. Разговаряхме за това една нощ и се съгласихме, че ще се оженим, когато и където решим, че трябва да го сторим. Никакви дати. Никаква подготовка. Никаква рокля за пет хиляди долара, която ще облека само веднъж. Никакво подбиране на цветя съобразно декора. Никакъв кум и никакви шаферки. Всички тези неща карат и двама ни да изпаднем в стрес само като си ги помислим.

Ще се оженим, когато сме готови. И двамата знаем, че изчакването няма нищо общо с това дали сме сигурни. Искаме го и двамата, по това няма спор.

Чувам Андрю да дрънка с ключовете пред вратата на апартамента и го посрещам там. Подскачам, стискам кръста му с бедрата си и страстно го целувам по устата. Той затръшва вратата с крак и ме прегръща, като продължава да държи устните си, впити в моите.

– Това пък за какво беше? – пита той и се отдръпва.

– Просто съм развълнувана.

Трапчинките му стават по-дълбоки.

Продължавам да се държа за него, обвила ръце около врата му, и той ме отнася през хола в кухнята.

Ще ми се по-скоро да те бях завел в дома ти – казва той и ме поставя върху плота.

Застава между разтворените ми крака и хвърля ключовете върху плота.

– Няма защо да се чувстваш виновен – казвам аз и отново го целувам леко по устните. – Ако остана твърде дълго в Северна Каролина, Тексас ще започне да ми липсва. Сигурна съм.