Никълъс Спаркс: Моят път към теб

Не липсваха и скарвания. В такива моменти проличаваха чертите на пламенния й характер. Не спореха често, но колкото и яростно да се разгаряха споровете, почти винаги приключваха бързо. Понякога Аманда просто се заинатяваше за нещо дребно. Избухваше яростно пререкание, но бързо стигаха до съгласие.

Дори когато той истински се ядосваше, не можеше да не се възхити от честността й, честност, която се коренеше в това, че тя държеше на него повече, отколкото на всеки друг.

Освен Тък никой друг не разбираше какво вижда тя в него. Естествено, двамата правеха всичко възможно да крият връзката си, но Ориентъл беше малък град и след време хората започнаха да шушукат. Един по един приятелите на Аманда се отдръпнаха от нея и беше само въпрос на време родителите й да разберат. Той беше Коул, а тя Кулиър и това бе съвсем достатъчна причина за скандал. В началото близките й решиха, че тя просто преминава през фаза на младежки бунт, и предпочитаха да се правят, че не забелязват увлечението й. След време стана ясно, че връзката не е просто увлечение, и животът на Аманда взе да става сложен. Родителите й прибраха шофьорската й книжка и забраниха да използва телефона. През есента седмици наред не я пускаха да излиза в почивните дни. Досън така и не стъпи в дома им и единственият път, когато баща й отвори дума за него, беше, за да заяви, че той е просто „бял боклук“. Майка й я умоляваше да прекрати връзката, а през декември баща й спря да й говори.

Враждебността, с която все повече ги заобикаляха, само сближи още повече Досън и Аманда, той я държеше за ръка вече и пред хората, а тя стискаше здраво пръстите му. Той беше всичко друго, но не и наивен, даваше си сметка, че времето им заедно е откраднато. Всеки и всичко бе срещу тях. Бащата на Досън също научи и когато без увъртания попита за приятелката му при едно от посещенията си за парите на сина си, макар в тона му да не се криеше заплаха, момчето усети как стомахът му се свива.

През януари Аманда навърши осемнайсет и вбесени от връзката й, родителите й бяха на крачка от това да я изгонят от дома. По онова време тя пет пари не даваше за тяхното мнение или поне така твърдеше пред Досън. Понякога след яростна разправия с тях се измъкваше посред нощ през прозореца на стаята си и отиваше в работилницата при него. В повечето случаи той я чакаше, но понякога се събуждаше от присъствието й на матрака до себе си. Разхождаха се до притока на реката и Досън я прегръщаше през кръста, докато седяха под приведените клони на престарелия дъб наблизо. Докато огрени от луната гледаха подскачащите в реката барбуни, Аманда разказваше с пресекващ от обида глас за разправиите у дома, като се стараеше да му спести обидните думи на родителите си. Той я обичаше още повече заради това, макар да бе съвсем наясно с мнението на семейство Кулиър за него. Една вечер след подобна разправия сълзите се стичаха неудържимо изпод затворените й клепачи и той внимателно предложи да спрат да се срещат.

— Ти това ли искаш? — прошепна тя с одрезгавял от плача глас.

Той нежно я прегърна и я притисна до себе си.

— Искам само да си щастлива — отвърна също толкова тихо.

Тя отпусна глава на рамото му, а Досън за кой ли път се намрази за това, че се е родил Коул.

— Щастлива съм само когато съм с теб — промърмори най-сетне Аманда.

По-късно същата нощ те за първи път се любиха. През следващите двайсет години думите й неизменно звучаха в душата му, защото изразяваха онова, което и двамата изпитваха един към друг.

След като самолетът кацна в Шарлът, Досън преметна през рамо платнената торба и костюма и излезе от терминала на летището, напълно сляп за хората наоколо — спомените от онова последно лято с Аманда още владееха мислите му. През пролетта на същата година тя бе получила съобщение от университета „Дюк“, че е приета — отдавнашна нейна мечта. Мисълта за заминаването й, прибавена към изолацията, на която я бяха подложили и семейството, и приятелите й, само засилиха желанието им да прекарват всяка възможна минута заедно. Седяха с часове на брега на реката или надули радиото, пътуваха с колата без посока, а се случваше и просто да се затворят в работилницата на Тък. Обещаваха си нищо да не се промени след заминаването й. Или той щеше да ходи до Дърам, или тя щеше да си идва често. Аманда не се съмняваше, че все ще измислят нещо.

Ала родителите й имаха съвсем други планове. Една събота сутрин, седмица преди да отпътува, те я затвориха вкъщи, така че нямаше начин да се измъкне. Майка й започна да говори при мълчаливата пълна подкрепа на бащата: