Никълъс Спаркс: Моят път към теб

Баща му се вбеси. Биеше сина си от съвсем малък — най-вече с колан или каиш, но след дванайсетата му година побоите станаха някак лични. Налагаше момчето, докато гърбът и гърдите му станеха черно-сини и когато най-сетне постигнеше това, минаваше към лицето и краката. Учителите знаеха какво става, но мълчаха, страхувайки се за собствените си семейства. Шерифът също се правеше, че не вижда синините по момчето. За роднините това беше нещо нормално. Братовчедите му Аби и Лудия Тед също го налагаха, по-лошо дори от баща му. Аби, защото смяташе, че на Досън така му се пада, а Лудия Тед — заради упражнението. Аби беше едър и силен нервак, но не бе толкова глупав, колкото показваше, докато Лудия Тед просто си беше гадняр по рождение. В детската градина намушка с молив едно от децата заради някаква играчка, а преди да завърши пети клас, когато най-сетне го изключиха от училище без право да се връща там, беше изпратил още едно дете в болница. Говореше се, че вече е убил някакъв човек. Досън беше разбрал, че е най-добре да не отвръща на ударите, а да се прикрива, колкото може, докато ония двамата не се изморят или не им стане скучно.

Все пак твърдо беше решил да не се включи в семейния бизнес и в това бе толкова твърд, както в нищо друго. С течение на времето бе разбрал, че колкото повече вика, докато баща му го налага, той толкова повече се озлобява, ето защо стискаше зъби и не издаваше и звук. Успя да осъзнае, че побойниците, какъвто беше баща му, бият само тези, които са сигурни, че ще победят, и само чакаше момента, когато ще стане достатъчно силен, за да го спре веднъж завинаги. Докато ударите се сипеха върху него, мислеше единствено за смелостта на майка си да избяга и да скъса всички връзки със семейството.

Направи всичко възможно да ускори процеса. Завърза торба, пълна с парцали на едно дърво, и забиваше в нея юмруци по няколко часа всеки ден. Вдигаше и пренасяше тежки камъни и елементи от моторите при всяка възможност. Правеше лицеви опори, коремни преси по цял ден. Постепенно натрупа мускулна маса и на тринайсет години бе достатъчно як, а на четиринайсет беше целият мускули и с десет килограма по-тежък. Беше се източил и на височина. На петнайсет почти стигна баща си на ръст. Една вечер, месец след като бе навършил шестнайсет, баща му след една цяла нощ, прекарана в пиене, тръгна към него с колана в ръка. Досън се изправи, стисна китката му и издърпа кожения каиш. Процеди през зъби, че ако още веднъж го докосне с пръст, ще го пречука.

Същата нощ, тъй като нямаше къде да отиде, се скри в работилницата на Тък. На следващата сутрин, когато Тък го откри, Досън му каза, че търси работа. Тък нямаше причини да го наеме, първо, защото не го познаваше добре, а на всичкото отгоре момчето бе от семейство Коул. Той отри мълчаливо ръце в цветната носна кърпа, която обикновено висеше от джоба му, преценявайки мислено момчето, докато вадеше цигарите си. По това време беше на шейсет и две и от две години — вдовец. Когато Тък заговори, младежът долови миризмата на алкохол и цигари „Кемъл“ без филтър, които мъжът пушеше от дете. Акцентът му беше същия като на Досън.

— Предполагам, че освен да разглобяваш коли, си се научил и да ги сглобяваш.

— Да, сър — отвърна Досън.

— Ще ходиш ли на училище?

— Да, сър.

— Като се върнеш, ще видим колко те бива.

Досън показа и се постара да демонстрира всичките си умения. След работа същия ден валя цялата вечер и когато най-сетне се престраши да влезе в работилницата, за да се скрие от бурята, Тък го чакаше вътре.

Нищо не му каза, само дръпна няколко пъти от цигарата си, наблюдавайки изпод вежди младежа, след което все така безмълвен излезе и се прибра в къщата. Досън никога не се върна при семейството си. Тък не му искаше наем и той сам си купуваше храната. След първия месец за първи път през живота си се замисли за бъдещето. Пестеше колкото можеше, успя да си купи от гробище за коли един фастбек и отделяше пари само още за някой галон студен чай. Вечер след работа поправяше колата и пиеше чай, мечтаеше за колеж, нещо, което дори не беше хрумвало на никой Коул. По едно време реши, че няма да е зле да се запише в армията и да си наеме квартира. Ала преди да успее да вземе решение, една вечер на прага се появи баща му. Водеше със себе си Аби и Лудия Тед. И двамата стискаха в ръка бухалки, а в джоба на Тед личеше очертанието на ножа му.

— Давай парите, които си спечелил — нареди баща му без предисловие.

— Не — отсече Досън.