Никълъс Спаркс: Моят път към теб

Когато го върнаха на мястото му, Досън се огледа, но мъжът беше изчезнал.

Нови оцелели от катастрофата бяха качени на борда през следващия един час, време, през което Досън усети, че започва да се стопля. Огледа се за познати и установи, че хора, с които от години бе работил, липсват. По-късно научи, че около двайсет и четири души са загинали при инцидента. Телата на повечето, но не на всички, бяха открити. Докато се възстановяваше в болницата, не го напускаше мисълта, че има семейства, които така и не са успели да се сбогуват с близките си.

Имаше проблеми със съня след експлозията — не ставаше дума за кошмари, а за досадно усещане, че го наблюдават. Чувстваше се… преследван, все едно колко нелепо може да звучи. Ден и нощ. Все му се струваше, че с периферното си зрение долавя движение. Всеки път, когато извърнеше глава в тази посока, се оказваше, че няма никого и нищо, което би могло да причинява тази тревога. По едно време му хрумна, че може би губи разсъдък. Лекарят предположи, че състоянието му е резултат от посттравматичната реакция на организма и мозъкът му се опитва да преодолее сътресението. Макар да звучеше логично, на Досън не му се струваше много вероятно. Все пак той кимна леко. Лекарят му предписа някакви приспивателни, но Досън не си направи дори труда да отиде до аптеката.

Получи шест месеца платена отпуска, докато механизмите на правната машина се задействат. Три седмици по-късно от компанията му предложиха обезщетение и той подписа документите. До този момент поне половин дузина адвокати се свързаха с него, изгарящи от желание да заведат от негово име дело срещу компанията, но той не искаше да си има проблеми. Прие обезщетението и незабавно депозира чека. Парите бяха достатъчно, та в очите на мнозина да изглежда наистина богат, но той даде нареждане на банката си да прехвърли голяма част от сумата в сметка на Каймановите острови. Оттам те веднага бяха преведени в корпоративна сметка в Панама, където това можеше да се свърши с минимум документи, преди да заминат към крайната си дестинация. Както обикновено в такива случаи, почти никой не можеше да проследи произхода им.

Беше си оставил достатъчно за наема и някои други дребни разходи. Той умееше да живее икономично. Обитаваше фургон в края на един черен път в покрайнините на Ню Орлиънс и хората, които го срещаха, най-много да предположат, че е от малкото оцелели след наводнението, последвало урагана Катрина през 2005 година. С достатъчно напукани и избелели от времето плексигласови панели на външната облицовка, фургонът бе подпрян уж временно на тухлени блокове, но като повечето временни неща, те бяха станали постоянната му опора. Вътре имаше една-единствена спалня, баня и тесновато помещение, което служеше за дневна. Малката кухня успяваше да побере минихладилник. За изолация нямаше място и с годините влагата се бе просмукала в пода, така че човек трябваше да внимава да не се подхлъзне. Линолеумът в кухнята бе напукан в ъглите, късият килим беше съвсем протрит, голяма част от вещите, с които си служеше, Досън бе събирал с години от магазини за употребявани вещи. Живееше тук от петнайсет години, но това бе по-скоро място, където се хранеше и къпеше, отколкото дом. Въпреки възрастта на импровизираното жилище то можеше да се мери по чистота с всеки дом в Гардън Дистрикт. Досън открай време държеше на чистотата и реда. Два пъти в годината правеше основен преглед на пукнатините и шевовете в обшивката, за да предпази, доколкото може, обиталището си от нашествието на насекомите и мухъла. А всеки път, когато се готвеше да замине на платформата, той изстъргваше пода на кухнята и банята с дезинфектант, изпразваше шкафовете от всичко, което можеше да се развали или мухляса. Обикновено смените му траеха по трийсет дни, последвани от още толкова дни почивка, и всичко, което не беше в консерва, се вмирисваше в негово отсъствие, особено през лятото. При завръщането си отново почистваше всичко от край до край, докато вратата и прозорецът стояха широко отворени, с надеждата да изчезне миризмата на гнило и мухъл.

Мястото беше наистина тихо, а той имаше нужда точно от това. Пътят беше на повече от петстотин метра, а най-близкият съсед — на още по-голямо разстояние. След месец на платформата Досън имаше огромна нужда от тишина. Това, с което така и не успя да свикне на работното си място, бе постоянният шум. Неестествен шум. От крановете, които непрестанно пренасяха товари към хеликоптерите или към помпите, от постоянните удари на метал в метал — това не спираше нито за миг. Помпите вадеха петрол денонощно, така че дори когато Досън се опитваше да спи, трополенето продължаваше. Опитваше се да го изключва от съзнанието си, но щом се върнеше във фургона, неизменно беше поразен от безпаметната тишина. Сутрин чуваше единствено песента на птиците от околните дървета, а вечер се вслушваше в крякането на жабите и песента на щурците, които мигове преди и последните лъчи на слънцето да потънат зад хоризонта, се синхронизираха като по чудо. През повечето време това му действаше успокоително, но понякога му навяваше мисли за дома. В такива моменти бързо се прибираше във фургона и гонеше подобни мисли. Гледаше да насочи вниманието си към всекидневните дейности на живота на сушата.