Никълъс Спаркс: Моят път към теб

Отива, свършва набързо всичко и си тръгва. Не възнамеряваше да се мотае там повече от необходимото. Беше израснал в Ориентъл, но не се чувстваше част от града. Мястото, което помнеше, нямаше нищо общо с описанията, рекламирани в туристическите брошури. За човек, случайно прекарал един следобед тук, това беше малко градче с криволичещи улици, прочуло се с художниците и поетите си, с хората, които идваха, за да прекарат тук последните години от живота си край река Нюс. Старомодният център бе претъпкан с антикварни магазини, галерии и кафенета, никой не можеше да повярва, че градче, чиито жители наброяват едва хиляда души, може да провежда толкова много фестивали. Истинският Ориентъл, който той познаваше от дете и тийнейджър, бе населен със семейства от стари родове, живели тук от колониално време. Хора като съдията Маккол, шериф Харис, Юджиния Уилкокс и фамилиите Кулиър и Бенет. Те бяха собствениците на обработваемата земя, търговците на дървен материал — невидимо могъщо присъствие на хора, които открай време притежаваха града. И държаха той да бъде такъв, какъвто те го искат.

Досън го знаеше от личен опит. Беше изпитал властта им, когато бе на осемнайсет, а по-късно и на двайсет и три, когато напусна мястото завинаги. Не беше лесно да си един от семейство Коул в окръг Пимлико, а още по-малко в Ориентъл. Доколкото знаеше, всеки от рода Коул до прапрадядо му назад в поколенията, бе прекарал известно време в затвора. Бяха осъждани за каквото ви дойде на ум — от нападение и обида, до палеж, опит за убийство и убийство. Разнебитените дървени бараки, приютили членовете на семейството, бяха като своеобразна държава със свои собствени правила. Тук можеха да се видят и фургони, и навеси със струпани под тях всевъзможни боклуци. Ако не се налагаше, тук дори шерифът избягваше да се отбива. Ловците заобикаляха отдалеч имота, тъй като надписът „Нарушителите ще бъдат застреляни“ на входа звучеше не толкова като предупреждение, колкото като обещание. Семейство Коул бяха контрабандисти, търговци на наркотици, алкохолици, пребиваха собствените си жени, бащи и майки, малтретираха децата си, крадяха, бяха сутеньори и преди всичко патологични насилници. Според статия в едно от закритите вече списания семейство Коул били известни като най-големите бандити и зловещи отмъстители източно от Роли. Бащата на Досън не правеше изключение. По-голямата част от живота си като двайсет и трийсетгодишен бе прекарал в затвора за най-различни престъпления, включително и за това, че наръгал някакъв човек с шиш за лед, защото му пресякъл пътя на магистралата. Два пъти бе съден за убийство, но оправдан заради неочаквано изчезване на свидетелите. Дори собствените му роднини избягваха да го дразнят. Как и защо майка му се бе омъжила за него, беше въпрос, който Досън дори не си задаваше. Не обвиняваше майка си за това, че е избягала. Самият той бе мечтал да направи същото през по-голямата част от детството си. Не я обвиняваше и за това, че не го беше взела със себе си. Мъжете от семейство Коул бяха особено ревниви към децата си, чувстваха ги като своя собственост и Досън бе убеден, че баща му щеше да преследва майка му, ако беше взела и детето, докато не я открие. Сам го беше казвал много пъти на сина си. Детето бе достатъчно наясно с кого си има работа, за да зададе дори въпроса какво би станало, ако баща му ги откриеше. Отговорът се подразбираше.

Колко ли от роднините му бяха останали в семейния имот, питаше се сега Досън. Когато най-сетне напусна къщата, освен баща му там живееха един дядо, четирима чичовци, три лели и шестнайсет братовчеди. Сега, когато братовчедите бяха вече възрастни и вероятно имаха свои семейства, населението трябваше да се е увеличило значително. Така или иначе нямаше никакво желание да разбере. Това наистина беше светът, в който бе отраснал, но към който не принадлежеше. Може би майка му, която и да бе тя, имаше пръст в тази работа, но той определено не беше от тяхното тесто. Беше различен от братовчедите си, не участваше в сбиванията в училище, бележките му бяха добри. Странеше от наркотиците и пиенето, а като тийнейджър все гледаше да се отдели от братовчедите си, когато тръгваха из града, за да набият някого, с извинението, че ще остане да помогне при разглобяването на колата, която някой бе откраднал и докарал в семейния двор. Обикновено избягваше да среща погледите на хората и се стараеше да остава незабележим.

Беше си истинска игра на надлъгване. Семейство Коул бяха изпечени престъпници, но не и глупаци, и Досън инстинктивно усещаше, че трябва да прикрива факта, че е различен, колкото му позволяваха силите и обстоятелствата. Вероятно бе единственото хлапе в историята на училището, което учеше здраво, само и само за да научи как да не покаже колко знае, къде точно да сбърка на теста или как да не отговори на някой въпрос. Беше се обиграл как най-добре да мушне с ножа си дъното на кутийката с бира, докато никой не го гледа, за да не я изпие. Когато използваше като извинение разглобяването на кола, за да не излезе с момчетата от двора, седеше под нея до късно през нощта. Стратегията му вършеше работа известно време, но полека-лека в нея се появиха пукнатини. Негов учител неволно се изпусна пред един от приятелите по чашка на баща му, че Досън е сред най-умните му ученици, лелите и чичовците започнаха да забелязват, че само той от децата не нарушава законите и правилата в града. В семейство като тяхното, където лоялността към групата беше на първо място, това да си различен бе най-тежък грях.