Никълъс Спаркс - Моят път към теб

— Знаех си, че така ще кажеш. Затова доведох Аби и Тед. Ще те напердашат, както си му е редът, и пак ще взема парите, така че по-добре ги дай без бой.

Досън мълчеше. От устата на баща му стърчеше клечка за зъби.

— Глей сега — продължи баща му. — Много малко ми трябва, за да приключа с теб. Ще ти лепна престъпление като едното нищо. Може да е кражба, може и да е пожар. Кой знае? Ще оставя следа, която да намерят и да ги насочи към теб, а може и да скалъпим анонимно обаждане на шерифа. После ще оставим закона да си свърши работата. Живееш тук сам, така че няма да имаш алиби. Ще изгниеш зад решетките. Това за мен ще е детска игра. Така че по-добре вади парите.

Досън знаеше, че баща му не блъфира. С безизразно лице извади портфейла от скривалището му, баща му преброи банкнотите и изплю клечката от устата си.

— Ще дойда и другата седмица — ухили се той.

Никой не се усъмни в думите му. Досън успяваше да скъта по някой долар от спечеленото, за да продължи да работи върху колата, да си купува студения сладък чай, но повечето му пари отиваха при баща му. Тък подозираше какво става, но никога не обели и дума. Не защото се боеше от семейство Коул, а защото това не беше негова работа. Просто започна да готви повече и от време на време влизаше в работилницата с думите:

— Тук остана малко храна — промърморваше той, оставяше чинията и излизаше.

В повечето случаи обаче не казваше нищо. Такива бяха отношенията им. И Досън спазваше неизречените правила. Изпитваше голямо уважение към Тък, превърнал се в най-важния човек за него. Не можеше да си представи, че нещо може да промени това.

До момента, в който Аманда Кулиър влезе в живота му.

Познаваше я от години — в окръг Пимлико имаше само едно училище и се познаваха от първи клас. До пролетта на първата година в гимназията едва ли бяха разменили и няколко думи. Винаги бе знаел, че е красива, но и не беше единственият. Момичето беше популярно, с много приятели, председател на класа и мажоретка. Като се прибави и фактът, че бе от богато семейство, за него тя беше като лице по телевизията — напълно недостъпна. Това трая, докато не им се падна да правят заедно лабораторни упражнения по химия.

Цял срок правиха опити и записваха заедно резултатите и той си даде сметка, че мнението му за нея няма нищо общо с действителността. Първо го стъписа фактът, че за нея очевидно беше без значение, че той е от семейство Коул, а тя е Кулиър. Смееше се весело и кръшно, а усмихнеше ли се, в очите й проблясваше искра, сякаш знаеше нещо, известно единствено на нея. Косата й беше с наситен цвят на мед, а очите — сини като лятно небе. Случваше се, докато пишеха уравнения в тетрадките си, тя да докосне ръката му, за да привлече вниманието му, и усещането за допира на пръстите й оставаше в съзнанието му дълги часове. Следобед, докато работеше в работилницата, не спираше да мисли за нея. Едва в началото на пролетта събра кураж и предложи да й купи сладолед, а с напредването на учебната година двамата започнаха да прекарват все повече време заедно.

Това беше през 1984-та и той бе на седемнайсет. В края на лятото Досън вече знаеше, че е влюбен. Есента настъпи, жълти и червени листа застилаха земята, когато той осъзна, че иска да прекара остатъка от живота си с нея, все едно колко налудничаво можеше да звучи подобно нещо. Останаха заедно и през цялата следваща учебна година, ставаха все по-близки, прекарваха двамата всяка свободна минута. С нея му беше лесно да е такъв какъвто е, без да се преструва, с нея за първи път в живота си се почувства щастлив. Дори сега това, за което си позволяваше да мисли от време на време, беше последната им година заедно.

Ако трябва да сме точни, той не мислеше за нищо друго, освен за Аманда.

В самолета Досън се настани на мястото си до прозореца, а от другата му страна седна млада червенокоса жена с дълги крака, някъде над трийсетте. Той проследи как колата за багажа на пътниците се отдели от търбуха на машината и неясно как, му напомни за Аманда. Спомни си как плуваха в река Нюс първото лято, как мокрите им тела се докосваха, как кацнала на тезгяха в работилницата на Тък, прегърнала коленете си, Аманда го наблюдаваше, докато той работеше върху колата си. В такива мигове Досън си мислеше, че не иска нищо друго от живота, освен да я вижда така до себе си. През август колата за първи път потегли и Досън заведе Аманда до плажа. Излегнаха се на кърпите, преплели пръсти, и бъбриха за любимите си книги, за филмите, които харесваха, споделяха тайни и надежди за бъдещето.