Никълъс Спаркс - Моят път към теб

— Това наистина продължи твърде дълго — започна тя с изненадващо спокоен тон. След това заяви, че ако Аманда продължава да се среща с Досън, от септември нататък ще спрат напълно издръжката й и ще трябва да плаща сама таксите за колежа и всичките си сметки. — Защо да хвърляме пари за колеж, след като си решила да съсипеш живота си? — завърши жената.

Аманда се бе опитала да възрази, но майка й я прекъсна:

— Как не разбираш, че той те влече към дъното? Много си млада, за да го осъзнаеш. Но щом държиш да имаш свободата на възрастен, ще трябва да поемеш и отговорностите. Съсипи живота си с Досън — не можем да те спрем. Но няма и да ти помогнем.

Аманда изтича навън от вкъщи с единствената мисъл да намери Досън. Стигна работилницата, но плачеше и хълцаше толкова силно, че не можеше дори да обясни какво става. Той я прегърна и я държа така, докато най-сетне тя успя малко по малко да обясни какво се е случило.

— Ще отидем да живеем някъде заедно — заяви с все още мокро от сълзите лице.

— Къде? Тук в работилницата ли?

— Не знам, все нещо ще измислим.

Досън мълчеше с поглед, забит в пода.

— Трябва да отидеш в колежа — категорично заяви той по едно време.

— Пет пари не давам за този колеж — възрази Аманда. — Само ти ме интересуваш.

— Аз също много държа на теб — обади се той. — И точно затова не мога да ти го отнема.

— Ти не ми отнемаш нищо. Нашите са тези, които ще ми го отнемат. Държат се с мен, сякаш съм малко момиченце.

— Само заради мен. И двамата го знаем — подритна той някакъв боклук на пода. — Ако обичаш някого, му даваш шанс да си тръгне, не е ли така?

— И ако е писано, те пак ще се съберат, така ли? — Отдавна погледът й не бе пламвал толкова гневно. — Това ли искаш да кажеш? Някакво тъпо клише. — Тя стисна ръката му с все сила. — Ние с теб не сме клише. Все ще измислим нещо. Ще си намеря работа — сервитьорка или нещо друго, ще си вземем квартира под наем.

— Как по-точно? — Досън правеше огромно усилие да говори с равен тон и гласът му да не издаде вълнението му. — Да не мислиш, че баща ми ще спре да идва за пари?

— Ще се преместим в друг град.

— Къде? С какви пари? Нямам нищо. Наистина ли не разбираш? — Думите му увиснаха във въздуха и тъй като тя също мълчеше, той продължи: — Опитвам се да бъда на земята. Става дума за твоя живот. И… Не мога да бъда повече част от него.

— Какво каза?

— Казвам, че родителите ти са прави.

— Не го мислиш.

В гласа й прозвуча нотка на страх. Толкова му се искаше да я прегърне, но отстъпи назад.

— Върви си у вас.

— Досън… — пристъпи Аманда към него.

— Не! — процеди той и се дръпна назад. — Не ме слушаш. Всичко свърши. Край, разбра ли? Опитахме се, но не се получи. Животът продължава.

Кръвта се дръпна от лицето й. То стана напълно безжизнено.

— Така значи? Край.

С огромно усилие Досън направи първата крачка и тръгна към работилницата. Знаеше, че вдигне ли поглед към нея, ще промени решението си, а не можеше да й го причини. Завря глава под капака на фастбека, за да не вижда сълзите й.

Щом най-сетне тя си тръгна, той се стовари на пода до колата и остана така часове наред. По едно време Тък влезе при него и седна. Стояха така, потънали в мълчание.

— Сложи край, нали? — попита по едно време мъжът.

— Нямаше как — кимна Досън.

— Чух.

Слънцето вече се издигаше над хоризонта и всичко наоколо застина в мъртвешко спокойствие.

— Сбърках ли?

Тък бръкна в джоба си за пакета цигари, за да спечели време, преди да отговори. Почука известно време цигарата замислено.

— Не знам. Не мога да отрека, че между вас има истинска магия. Магията не ти помага да забравиш лесно. — Потупа младежа по рамото и се изправи да си върви.

Това беше всичко, което Тък му каза за Аманда. Щом той се прибра в къщата си, Досън се сви и сълзите отново потекоха. Знаеше, че Аманда ще остане завинаги най-добрата част от него, другото му аз, което вечно щеше да се стреми да опознае.

Това, което нямаше как да знае, бе, че няма да я види отново. На следващата седмица Аманда замина за университета „Дюк“, а месец по-късно арестуваха Досън.

Следващите четири години прекара зад решетките.

Аманда излезе от колата и огледа ниските бараки в предградието на Ориентъл, които Тък някога наричаше свой дом.

Бе шофирала в продължение на три часа и сега с удоволствие разкърши тяло и отпусна краката си. Напрежението в тила и гърба остана като напомняне за стълкновението й с Франк тази сутрин. Той не можеше да проумее защо тя настоява да присъства на погребението и сега, като се замисли, Аманда видя, че той имаше известно основание да възрази.