Кийра Кас: Короната

– Бъркала ли си някога? – попитах я. – Казвала ли си грешните думи, постъпвала ли си нередно?

Зачаках отговора ù, но получих само жуженето на оборудването и пиукането на монитора.

– Е, двамата с татко сте се карали, така че сигурно си допускала грешки понякога.

Стиснах ръката ù, опитвайки да я стопля в своята.

– Оповестих всичко. Народът вече знае за сватбата на Арън и за... моментното ти неразположение. Намалих кандидатите до шестима. Знам, че звучи драстично, но татко се съгласи и каза, че той бил постъпил по същия начин при неговия Избор, за да няма засегнати. – Въздъхнах. – Но имам усещането, че хората все ще намерят причина да ме обвиняват.

Преглътнах сълзите си, не ми се щеше да долови колко съм уплашена. Докторите смятаха, че неочакваното решение на Арън е предизвикало инфаркта ù, но бях с подозрението, че и аз бях допринасяла ежедневно за него; провиненията ми се бяха трупали като малки, неусетни капки отрова, които накрая ù бяха дошли в повече.

– Както и да е, веднага щом татко се върне, ще проведа първата си съвещателна среща. Според него няма да ме затрудни. Днес на генерал Леджър май му се падна най-тежката задача: да накара татко да хапне нещо, при положение че той отказваше да се откъсне от теб. Генералът настоя обаче и най-накрая го убеди. Радвам се, че го има. Служи ми като резервен родител.

Стиснах ръката ù и се приведох към нея.

– Но разбери, че не искам резервен родител – прошепнах ù. – Още се нуждая от теб. Момчетата също. А татко... Имам чувството, че ще рухне, ако ни напуснеш. Така че трябва да се върнеш, чу ли?

Останах в очакване устните ù да потрепнат или да размърда пръсти – да ми даде знак, че ме чува. Но напразно.

В този момент татко влетя през вратата с генерал Леджър. Избърсах сълзите от бузите си с надеждата никой да не ги е забелязал.

– Виждате ли – каза генерал Леджър. – Стабилна е. Докторите щяха да долетят, ако нещо се беше променило.

– Няма значение, предпочитам да съм тук – заяви твърдо баща ми.

– Татко, не са минали дори десет минути. Яде ли изобщо?

– Ядох. Кажи ù, Аспен.

Генерал Леджър въздъхна.

– Да го наречем ядене.

Татко му стрелна поглед, който би уплашил някой друг, но генералът само се усмихна.

– Ще опитам да ви донеса храна тук, за да не ви караме да излизате.

Татко кимна.

– Грижи се за момиченцето ми.

– Разбира се.

Генерал Леджър ми намигна, а аз станах и тръгнах след него, поглеждайки към мама за всеки случай.

Още спеше.

Като излязохме в коридора, генералът ми предложи лакътя си.

– Готова ли сте, моя не съвсем кралице?

Аз го хванах с усмивка.

– Не. Да вървим.

Докато крачехме към съвещателната зала, едва не помолих генерал Леджър да направим още една обиколка на етажа. Бях толкова уморена, че не знаех дали ще се справя.

Глупости – казах си. – Присъствала си на подобни срещи десетки пъти. Почти винаги мнението ти съвпадаше с думите на баща ти. Да, за пръв път ще председателстваш съвещание, но винаги си знаела, че и този ден ще дойде. Пък и никой няма да те притиска точно днес; майка ти получи инфаркт, за бога.

Отворих решително вратата и генералът влезе след мен. Кимнах за поздрав на всички членове, докато ги подминавах. Сър Андрюс, сър Кодли, господин Расмъс и още шепа други мъже, които познавах от години, седяха около масата с документи и химикалки пред себе си. Лейди Брайс гледаше с гордост как вървя към стола на баща ми. Генерал Леджър седна до нея.

– Добро утро! – поздравих присъстващите, заех централното място и погледнах към тънката папка, поставена отпред. Слава богу, че днес нямахме много задачи на дневен ред.

– Как е майка ви? – попита загрижено лейди Брайс.

Май трябваше да напиша отговора на един лист, за да не ме карат да го повтарям непрекъснато.

– Още спи. Нямам представа колко сериозно е състоянието ù в момента, но баща ми е с нея и ще държим всички ви в течение.

Лейди Брайс се усмихна тъжно.

– Сигурна съм, че ще се възстанови. Винаги е била силна жена.

Опитах да прикрия изненадата си, но не бях подозирала, че лейди Брайс познава майка ми лично. Всъщност не знаех почти нищо за нея, но звучеше искрено и се радвах, че е до мен в този момент.

Кимнах.

– Предлагам да започваме, за да съм спокойна, че първият ми работен ден е бил поне донякъде продуктивен.

Из стаята се разнесе тих смях, но моята собствена усмивка посърна веднага след като прочетох първата страница от папката ми.

– Надявам се, че това е шега – пророних сухо.