Николай Теллалов - Короната на мравките

Беше ранна пролет. През прозореца на хола се виждаха панелните блокове на микрорайона, но се нуждаех от по-различна гледка. Затова излязох на кухненския балкон. Оттук под облачното небе нямаше Град, той свършваше отвъд парапета. Блокът отрязваше и шумовете му — виенето на тролеите, скрибуцането на трамвайното обръщало, ревът и бученето на камиони и леки коли. В следобедните часове полето се огласяваше от детски викове, но засега хлапетата не бяха се върнали от училище и бе тихо, тоест достатъчно тихо, за да се откъсна, да се отърся от присъствието на цивилизацията. Почивах си и пушех цигара.

Нещо ме погъделичка по ръката и чак се стреснах, толкова се бях отнесъл.

Беше мравка. Крилата принцеса на своята дребна раса. Заразглеждах я. След трудния си полет тя се чистеше — приглаждаше антенките си, бършеше прах от главицата си, оправяше крилцата. Приближих китката съвсем до очите си. Мравката беше тъничка, изящна, черна като капка смола, а в крилете й преливаше бледа дъга, въпреки пълната липса на слънце.

Тъкмо се зачудих не е ли подранила да излети и дори се запитах каква ли съдба очаква малкото създание. Ще загине ли, клъвната от птица, смачкана от нечия обувка, удавена в замърсена с бензин и машинно масло локва? Или ще избегне инсектициди, автомобили и паяжини и ще основе своето малко кралство, което току-виж подир някое друго лято се разрасне до велика мравешка империя, за която никой човек няма да научи… Взирах се в мравката, толкова нищожна и крехка, беззащитна и изоставена от родния мравуняк и си мислех, че природата всъщност е безпощадна и равнодушна към чедата си, но ето тази шестокрака крилата принцеса има своя шанс и достатъчно сили да се справи с какво ли не и даже да постигне неща, които в света на хората са невероятна рядкост… иначе империи и велики държави биха никнали като гъби след дъжд… дъжд… навярно един дъжд би бил сега катастрофа за Нея. Някак съвсем неочаквано аз силно пожелах тъкмо тази мравчица и никоя друга от милионите й посестрими да оцелее и да успее да извърши това, заради което е полетяла — за първи и последен път в живота си.

И тогава Тя ме погледна.

Наистина. Принцесата обърна главица и черните точки на очите й се спряха върху лицето ми. Осъзнавах, че това е глупост, че нейните фасети никак не приличат на нашите очи, но не можах да се отърва от убеждението, че в този момент Тя ме различава… и дори ме преценява.

А сетне реши и ме избра… и ме призова при себе си.

Стоях в рядка гора от невиждано могъщи дървета, корените им излизаха от земята като пипала на кракени с груба и набръчкана слонска кожа. Дънерите литваха в някаква главозамайваща висина, а долу оставаха цели пещерни лабиринти от пръст и огромни корени с провиснали мъхове.

Всъщност доста по-късно разгледах тези дървесни чудовища, защото първото, което грабна погледа ми и го задържа незнайно колко време, беше Тя.

Кралицата.

Кръстих я така тутакси, начаса, в секундата, в която я зърнах. Никоя друга дума не можеше — а и тази се справя доста бледо — да изрази гордата й осанка, величествено вирнатата брадичка и съвършеното излъчване на власт, което обгръщаше фигурата й.

Тялото й бе прикрито с невероятно дълги катранени коси, прави и лъскави и с някакво парче плат, увито около нея като сари, или тога. По-късно разбрах, че това е огромно ланшно листо, черно-кафеникаво и още влажно, а може би размачкано за гъвкавост. Кожата й беше леко мургава, но на фона на косата и листото тя светеше като восъчна. По-стройна девойка не бях виждал. По-хубаво лице, макар и малко студено и сдържано, не бях си представял, а навярно няма и да си представя, нито ще срещна някога. Беше остро и нежно, твърдо и меко… неописуемо.

Тя имаше толкова черни очи, че не можах да различа в тях зеници. Като че ли те самите бяха едни огромни зеници. Бялото им сияеше. Вежди, мигли, скули, нос, устни, особено устните — бяха толкова хубави, че плашеха.

Тя ме гледаше много внимателно, не се усмихваше, нито се мръщеше. А аз я зяпах и не намирах сили дума да продумам, стъписан и потиснат от спокойствието й, което ме караше да се чувствам недодялан, недорасъл… недостоен. Видя ми се толкова недостъпна и далечна, сякаш не ни деляха няколко крачки, а векове полет с ракета. Стана ми мъчително болно, помислих си, че такава жена не може да бъде докосната другояче, освен с мечти. Беше непоносимо да я гледам, но отместех ли очи, изчезваше и малката сладост от това просто да виждам чертите й… макар и да започвах да страдам, че е толкова красива.