Николай Теллалов - Короната на мравките

Тя ме гледаше с грейнало лице. А после пристъпи и ме хвана за ръцете и за миг долепи челото си до устните ми. После се извърна и посочи на хората сечивата ми. Само ги посочи. Както забелязах, заобикаляйки арбалета. И една работничка веднага скочи, хвана меча и показа как се копае с него, друг войник го размаха с инстинктивно заложените в тялото му хватки за отбрана и нападение. Един събирач пък не само насече съчките за огнището, но и подостри кол и го заби в земята.

Идеше ми да заплача от щастие.

Само арбалетът първата вечер не бе оценен по достойнство. Най-много му обърна внимание Кралицата, но останалите го възприеха като някаква безполезна играчка. В този миг аз отново сгреших в мнението си за нея, но моята безмълвна любима го усети и докосна каиша на прашката ми. Тутакси разбрах, че не е доволна от точността на оръжието, а не че не беше схванала предназначението му.

До следващата вечер аз го подобрих значително и застрелях с него в последните лъчи на слънцето едър гълъб, а после събрах толкова нахалство, че заредих в арбалета харпун и в здрача издърпах от потока едра попова лъжичка.

Не мога да опиша как бях възнаграден през нощта от Кралицата. Избледня дори предишната ни нощ…

Майсторите усвоиха бързо новата технология, дори внесоха подобрения, оптимизираха начина на производство и веднъж поощрени да фантазират — в което преуспяха далеч не всички, — блъвнаха цяла колекция разнообразни сечива, оръжия и приспособления. И все се опитваха да съчетаят в един инструмент няколко — очевидно, следвайки дадената им от мен насока.

Ловните и събираческите ни отряди престанаха да изчезват. Експедициите донасяха невероятна по количество и вид плячка. Например домъкнаха може би два тона истински вълнен плат на ивици и отрези. Той беше с красив пурпурен цвят и от него по моя заповед се уши облекло за цялото население от Землянките. Разбира се, простичко — правоъгълно парче с дупка за главата и препасвано с плетен пояс. Навън блестяхме като калинки. И много скоро появата на някой с такава дрешка предизвикваше паническото бягство на по-осъзнатите горски жители.

Вече бяхме станали истинско Кралство. И всякак се стремяхме да се превърнем в Империя.

При нас се стичаха множество бездомници. На тях се полагаха пурпурни наметала, само ако заслужат. Заедно с това аз заповядах да им татуират на челата петозъби корони. Същите рисунки, но по-изящни, украсиха дрехите на нашите поданици. Всъщност скоро те започнаха сами да си татуират челата. Те, които едва изпитваха емоции, очевидно бяха харесали този знак, който се вееше и по знамената ни, дори ние с Кралицата го носехме на гърдите си. Облеклото ни беше същото като на последния роден работник, но носехме и корони — обикновени, лъснати до блясък железни обръчи, подплатени, за да не нараняват челата ни. Всъщност от това нямаше нужда. Ние винаги се разпознавахме и изпъквахме в тълпата на нашия народ. Но Кралицата одобри тази ми прищявка, като придружи жеста на съгласие с леко повдигане на раменете: „Няма да навреди“. Далеч по-полезно се оказа въвеждането на сигнални средства като дървени свирки и пробити черупки на охлюви. Аз тренирах упорито нарастващата от ден на ден войска да се подчинява на тези звуци, да се движи в строй, да стреля залпово и редица по редица… и множество други военни неща.

Подготвях се за завоевания.

Първата ни война бе насочена към една планина от дърво, може би пет-шест пъти по-голяма от НДК. Целта на моите проекти за един наистина уреден и силен мравуняк се намираше в средата на слънчева долина, до която имаше половин ден път.

Затова тръгнахме през нощта. Всички. Целият народ. Майките ги носеха на носилки; раждаха в движение. Струва ми се, че те единствени умееха да изобразят на лицата си нещо близко до усмивка, когато ги целувах — тези грамадни женища, моите дъщери. Те най-явно показваха радостта си да ме видят, макар че и всички останали ми го показваха. Но те ми бяха първите чеда… пък и ми беше някак жал, че са орисани на такъв живот, който впрочем май не им тежеше — винаги бяха ведри и доволни…

Призори застанахме пред планината, която трябваше да стане наша. Сбогом, тъмни, влажни землянки! Сбогом на лютивия дим! Щях да направя комини, вентилационни шахти, стълбища, дори водни асансьори — край великанския пън имаше няколко поточета, а преди успешно бях изпитал едно водно колело, с помощта на което направихме брашно и работничките опекоха първия в нашата история хляб!