Кийра Кас: Короната

Поех си въздух. Само така можех да се справя. Вдишай, издишай.

– Майка ми изпитва огромно уважение към Избора, който, както всички знаете, е причината за дългия щастлив брак на родителите ми. Затова реших да почета най-голямото ù желание и да продължа със собствения ми Избор. С изглед на напрежението, в което се намира кралският двор през последните двайсет и четири часа, смятам за най-разумно още сега да намаля кандидатите до Елита. Баща ми е свел избора си до шест вместо десет претенденти заради извънредни обстоятелства, така че следвам неговия пример. Следните шестима господа са поканени да останат в Избора: сър Гънър Крофт, сър Кайл Удуърк, сър Иън Кейбъл, сър Хейл Гарнър, сър Фокс Уесли и сър Хенри Джакопи.

Странно, но имената им ми подействаха успокоително, явно защото знаех колко се гордеят и усещах радостта им дори от разстояние.

Почти приключвах. Народът бе осведомен, че Арън отиваше да живее другаде, че майка ми можеше да не оцелее и че въпреки това Изборът щеше да се състои. Но сега идваше ред на новината, пред която тръпнех от ужас. Писмото на Арън ми съобщаваше какво мисли илейският народ за мен. Как ли щяха да реагират хората?

– Тъй като майка ми е в доста тежко състояние, крал Максън Шрийв реши да остане до нея. – Вече няма връщане назад . – В тази връзка ме провъзгласи за свой регент, какъвто ще остана, докато не се почувства готов да се върне на поста си. Дотогава ще отговарям лично за всички държавни въпроси. Приемам тази отговорна роля с натежало сърце, но се радвам, че мога да помогна някак на родителите си. Очаквайте текуща информация по всички посочени въпроси. Благодаря ви за отделеното време и ви желая хубав ден.

Камерите спряха и аз слязох от сцената, за да седна на един от столовете, предвидени за семейството ми. Виеше ми се свят и навярно щях да остана там с часове, ако смятах, че е допустимо, но ме чакаше твърде много работа. Първата ми задача беше да проверя как са мама и татко, а после се залавях с ангажиментите си. Днес трябваше да се срещна и с Елита.

На излизане от студиото спрях рязко, тъй като пътят ми се оказа заприщен от господата, застанали в колона. Първото лице, което привлече вниманието ми, беше това на Хейл. Той се усмихна широко и ми поднесе цвете.

– За теб.

Погледнах зад него и видях, че всички момчета държаха цветя, някои с остатъци от корените. Явно бяха чули имената си по бюлетина и веднага бяха хукнали към градината.

– Глупчовци – въздъхнах аз. – Благодаря ви.

Взех цветето на Хейл и го прегърнах.

– Казах по нещо всеки ден – прошепна той, – но ми дай знак, ако искаш да вдигнем бройката на две, става ли?

Стиснах го още по-силно.

– Благодаря ти.

Иън беше следващият и макар с него да се бяхме докосвали само за снимките от първата ни среща, не можах да се сдържа и го прегърнах.

– Защо ли си мисля, че теб са те принудили? – прошепнах му.

– Взех цветето от една ваза в коридора. Не ме издавай на персонала.

Потупах го по гърба и той направи същото.

– Ще се оправи – увери ме Иън. – Всичко ще е наред.

Кайл беше убол пръста си на някакво трънче и като се прегърнахме, държеше кървящата си ръка настрани от дрехите ми, което ме разсмя.

– За усмивките – каза Хенри, като прибавих и неговото цвете към букета.

– Добре, добре – отвърнах и той се усмихна заедно с мен.

Дори Ерик ми беше донесъл цвете. Позасмях се, като го приех.

– Това е глухарче – изтъкнах.

Той сви рамене.

– Знам. Някои го приемат като бурен, други като цвете. Въпрос на гледна точка.

Прегърнах го и усетих как поглежда към останалите момчета, явно смутен, задето получаваше същото внимание като тях.

Гънър преглътна свенливо и не каза почти нищо, но ме прегърна нежно, преди да се отдалечи.

Фокс държеше три стръкчета цветя в ръката си.

– Не можах да избера само едно.

Усмихнах му се.

– Всичките са красиви. Благодаря ти.

Прегръдката на Фокс беше силна, сякаш изпитваше нужда да ми окаже по-голяма подкрепа от останалите. Надникнах към Елита през рамото му.

Не, във всичко това нямаше никакъв смисъл, но разбирах как се е случило, как, макар и с усилие, сърцето на човек може да се отвори толкова широко. Тъкмо такава надежда хранех: дългът и любовта да се застъпят някак, а аз да намеря щастие по средата.

Ръцете на мама бяха толкова копринени, почти хартиени на допир. Имах чувството, че докосвам загладена от речен бързей скала. Усмихнах се при мисълта колко ли грапаво камъче е била някога.