Пол Дохърти: Сянка над короната

През 1286 година крал Александър III потегля от Единбургския замък, прекосява устието на река Форт и препуска бясно през бурната нощ към замъка Кингхорн, където го очаква младата му съпруга Йоланда, принцеса на Франция. Александър така и не стига до замъка. Предполага се, че конят му се е подхлъзнал и заедно с ездача се е строполил върху острите скали в подножието на пътя. Смъртта на крал Александър предизвиква празнота в шотландското политическо пространство. Той не оставя действителен наследник и големите благородници на Шотландия започват да си съперничат в борбата за власт, като всеки се стреми да завоюва трона за себе си. Нещата се усложняват допълнително, защото големите европейски държави — Англия, управлявана от Едуард I и Франция под владичеството на Филип IV — приемат Шотландия като обект на влияние. В този водовъртеж от политика, интриги, заговори и убийства Робърт Върнел, лорд-канцлер на Англия, изпраща своя верен помощник Хю Корбет, за да разкрие каква е действителната причина за смъртта на Александър и дали съществува връзка между смъртта на краля и хората, които в момента се борят за короната му. Корбет, съпроводен от верния си прислужник Ранулф, разплита възела на загадката из бедните улички и руините край Единбургския замък, в мрачните му подземия, сред великолепието на благородническите имения и в зловещата пустош, обитавана от прочутия пророк на Шотландия, Томас Стихоплетеца, известен също като Томас от Лиърмаут. Заплашван, гонен, пленяван, Корбет неотклонно преследва своята цел, докато най-сетне съумява да се добере до истината за смъртта на краля.

Ездачът смушка коня си. Върховете на шпорите се забиваха дълбоко в хълбоците на животното, докато по тях не започнаха да се очертават тънки червени резки. Конят, проточил шия напред, потънал в пяна от муцуната до опашката, се стремеше да препуска по-бързо, предизвикваше хапещия вятър, сякаш той му бе враг. Нощта беше тъмна и бурна; вятърът виеше така, че почти заглушаваше рева на вълните, които се разбиваха в скалите долу, но ездачът не го бе грижа за природните стихии, които бяха възпрели спътниците му. Луната се плъзгаше между облаците. Ездачът извърна глава встрани, за да се предпази от един особено яростен порив на вятъра. Тогава му се стори, че вижда сенки малко по-напред по скалите, но веднага си каза, че те са плод на фантазията му, пришпорена от богатата вечеря и кървавочервеното гасконско вино. Не, той трябваше да стигне до Кингхорн, където го чакаше Йоланда. Замисли се за своята нова кралица, французойката. Припомни си красивото й лице — така трябва да е изглеждала Елена Троянска, обрамчено с гарвановочерна коса, по-черна от най-тъмната нощ, маслиненомургавата, ухаеща на парфюми кожа, дребната, заоблена фигурка, потънала в кадифе, коприна и дантели от Брюж. Желаеше я и сега; искаше да притежава това меко, топло тяло, да прекърши преструвките и възраженията. Може би тя щеше да зачене, да му роди син, да осигури наследник на Шотландия. Едно жизнено момче, което един ден щеше да наследи короната и да я защитава от наобиколилите я вълци и хищни птици — и местни, и чужди. Трябваше да стигне до Кингхорн. Той заби с все сила шпорите в хълбоците на коня. Смелото сърце на животното щеше да се пръсне всеки миг, но то даваше всичко от себе си и почти летеше по каменистия крайбрежен път. Внезапно конят се препъна, залитна встрани и се строполи на колене сред камънака. Ездачът излетя нагоре към тъмното небе, а после полетя надолу в мрака — пръстите му напразно се опитваха да се вкопчат в нещо, докато падаше към скалите, които го очакваха.

„Хю Корбет, писар, до Робърт Върнел, епископ на Ват и Уелс, и канцлер на Англия, поздрав! Аз и спътникът ми пристигнахме в Единбург, здрави телесно и душевно, макар и доста изтощени от уморителното пътуване.“

Корбет остави подостреното перо и потърка бедрата си, които още го боляха. Каза си, че пътуването бе всъщност ужасно. Двамата с прислужника му тръгнаха от Лондон в края на март и пътуваха на коне през Нюарк, Линкълн, Нюкасъл, Тайнмаут и Бърик. Студът хапеше, североизточните ветрове режеха като с нож, хановете гъмжаха от бълхи и само тук-там можеха да си позволят лукса да отпочинат в някой манастир или абатство, където промиваха раните от ездата. Личният му прислужник Ранулф се бе разболял и той го остави да се лекува в абатството Тайнмаут. Сблъска се и с други премеждия. Корбет се зае отново с писмото.