Пол Дохърти - Пеещата галерия

Старият крал гаснеше. Скоро вятърът поде слуха и го понесе покрай бреговете на Темза. Лодкарите си го зашушнаха помежду си, а не след дълго тумбестите им лодки го откараха и по-нагоре по реката. Да, русокосият покорител на Франция, този нов Александър от Запада действително умираше. Разбира се, твърде късно за онези, които си бяха навлекли гнева му — техните рошави глави, омазани със спечена кръв, стърчаха над портите на Лондонския мост и гарваните вече дълбаеха восъчно бледите им страни, опитвайки се да се докопат до някоя по-сочна мръвка.

Великият крал, а за някои — великият кучи син, с неохота се прощаваше със старческото си, зловонно тяло. Рано през лятото на 1377 година дворът му се беше преместил в Ричмънд, а ветровете бяха задухали откъм пустините около Средиземно море, донасяйки със себе страхотна жега. Чумата се беше разразила в Лондон и мъжете и жените — с раздути кореми и бубони под мишниците — падаха по улиците, буквално изхрачвайки душите си сред фонтан от кръв. Кралят трепереше от страх, докато смъртта, подобно на наемен убиец, се промъкваше в двора му.

Въпреки всичко Едуард се опитваше да се държи — гримираше лицето си, гледаше да не си отваря устата, пълна с ронещи се, почернели зъби, обличаше се в сребриста и бяла тафта, поръбена със златна нишка, и старателно вчесваше някога русата си коса, макар от нея да бяха останали само няколко рехави и потни кичурчета, висящи до кокалестите му рамене. Смъртта обаче не можеше да бъде заблудена и жегата и противните изпарения, носещи се откъм реката, бавно затягаха хватката си около неговото разлагащо се тяло. Независимо от това кралят все още не беше готов да се предаде. Нима не беше разгромил френската армия при Креси и Поатие? Нима не беше пленил френския крал и не го беше принудил да язди зад него, когато той, подобно на един нов Цезар, беше влязъл в Лондон като победител?

Сега Едуард седеше върху куп възглавници в една от спалните си и отказваше не само да се храни, но и да приема лекарства. По някое време при него влезе свещеник, промъквайки се покрай стените като дребен, черен паяк, и се опита да го утеши, но безуспешно.

— Трябва да си легнете, ваше величество — настоя той.

Едуард се обърна към него и недоволно стисна изкривените си от удара устни.

— Махай се, дребосък такъв! — изсъска той. — Няма да позволя на смъртта да ме надвие!

И така, кралят остана на мястото си и се взря в пръста, на който доскоро беше носил пръстена от коронацията си. Някога украшението се беше впивало дълбоко в плътта му, но неотдавна то беше прерязано и свалено от ръката му. Да, с брака на Едуард с кралството беше свършено. Той беше държал скиптъра цели петдесет години, но ето че сега беше дошло време да го предаде на друг.

Кралят поклати глава и се вгледа в дланта си. Струваше му се, че пръстите му са стегнати в огнени обръчи. Смъртта явно приближаваше, пристъпвайки крадешком по коридорите. Сърцето на Едуард подскочи от негодувание и той се изпъна, смело поглеждайки напред, както беше сторил и при Креси преди около трийсет години. После с усмивка си спомни как вятърът беше целунал лицето му, когато военачалниците му бяха изкрещели „Огън!“ и стрелците му бяха изпратили цели облаци от смъртоносни стрели срещу напредващите французи. Да, сега кралят щеше да се изправи срещу смъртта така, както се беше изправил тогава срещу врага. Ако го стореше, тя нямаше да може да го победи. След като взе това решение, Едуард се бори още петнайсет часа, но накрая все пак рухна върху покрития с възглавници под, притиснал устата си с ръка. След това свещениците го отнесоха в леглото му.

Дворът моментално беше обхванат от истерия, въздухът натежа от мрачни предчувствия и натруфените придворни започнаха да си шушукат за разни знаци и поличби. Придошлата Темза излезе от бреговете си при Гринич и наводни двореца. Някаква грамадна сива риба с размерите на левиатан беше намерена на северния бряг. Веднъж по обед небето стана кървавочервено, а в мрачните северни гори се появиха невиждани създания. Из сенчестите улички се чуваха злокобни гласове, а от стените на Тауър и на замъка Уиндзор звучаха призрачни тромпети. Една придворна дама намери карта Таро с образа на смъртта, закована за едно от кралските кресла. Друга зърна духа на умиращия крал във вид на загадъчен рицар да върви по осветения от лунна светлина коридор, а после да слиза по стълбите и да се отправя към портите на двореца.