Пол Дохърти - Пеещата галерия

— Вина, по-голяма дори и от тази на Каин! — беше заявил игуменът пред монасите, които се бяха събрали в залата за съвещания. — Каин е убил единствено брат си, докато Ателстан е нарушил обета си и по този начин е причинил смъртта на цялото си семейство!

— Отче!

Ателстан бързо отвори очи. Красивата жена, която беше коленичила на стълбите пред олтара, тревожно се взираше в него.

— Всичко наред ли е, отче?

— Да, Бенедикта, извини ме.

И така, литургията продължи. Произнасяйки Agnus Dei 6 6 Агнец Божий (лат.) — Б.пр. , Ателстан разчупи хляба, след което взе едно парче и го отнесе на очакващата го жена. Тя затвори очи, наклони глава назад, открехна чувствените си червени устни и изплези език, за да приеме Тялото Христово. За миг монахът спря, за да се полюбува на безупречната й красота — на меката й, златиста кожа, на високите й скули, на дългите й мигли, подобни на пърхащите крилца на пеперуда, на разтворените й устни, зад които се показваха белите й, идеално оформени зъби…

„Не бива да съгрешаваш дори наум“ — напомни си Ателстан, след което внимателно постави нафората в устата на жената и се върна в олтара. После потирът беше изпразнен, последната благословия — дадена и литургията приключи.

Годрик, който все още лежеше в своята малка ниша, се оригна, изхърка и се размърда в съня си. Бонавентура се протегна и тихо измяука. Вдовицата Бенедикта обаче продължи да стои на колене и да не вдига глава.

Ателстан влезе в ризницата, за да се преоблече, а когато излезе, сърцето му подскочи — Бенедикта все още стоеше коленичила на стълбите към олтара. Монахът се приближи и седна до нея.

— Добре ли си, Бенедикта?

В тъмните очи на жената танцуваха весели искрици.

— Да, отче.

Тя се обърна и почеса Бонавентура зад ухото, при което котаракът замърка от удоволствие. Бенедикта хвърли един дяволит поглед към Ателстан.

— Една вдовица и един котарак… Енорията на „Свети Ерконуолд“ явно никога няма да забогатее! — изведнъж лицето на жената стана сериозно. — Отче, забелязах, че по време на литургията беше разсеян. Какво те мъчи?

Ателстан извърна поглед.

— Нищо — промърмори той. — Просто съм изморен.

— Да не е нещо, свързано с твоята астрология?

Ателстан се ухили. Двамата вече бяха водили този разговор.

— Астрологията, Бенедикта — започна той с престорена превзетост, примъквайки се по-близо до жената, — е вярването, че звездите и планетите влияят на настроенията и действията на хората. Според теорията, която великият Аристотел възприел от древните халдейци, човекът представлява умален вариант на всичко, съществуващо във Вселената. Като следствие между всички нас и звездите в небето има неразривна връзка.

Бенедикта се ококори, имитирайки възхита от познанията му.

— Астрономията пък — продължи Ателстан — се занимава с изучаването на планетите и звездите. Съществуват две научни направления — той протегна лявата си ръка. — Египтяните и някои от древните народи вярвали, че Земята представлява плосък диск с рай отгоре и ад отдолу — Ателстан протегна дясната си ръка, изкривил пръсти като ноктите на хищна птица. — Според Птоломей, Аристотел и класиците обаче Земята е сфера, разположена в сферична вселена, и всяка звезда или планета представлява един отделен свят.

Бенедикта се наклони назад, отпускайки се върху петите си.

— Баща ми казваше — отвърна тя заядливо, — че звездите са Божията светлина в небесната твърд, поставени там от ангелите в зората на времето.

Ателстан знаеше, че хубавата вдовица само го дразни.

— Баща ти е бил прав — той смутено вдигна рамене. — Вярно е, че докато следвах в университета „Ексетър“ в Оксфорд, изучих всички велики мислители, но в крайна сметка открих, че техните обяснения бледнеят пред чудото на Божието творение.

Бенедикта, която явно беше приключила с шегите и закачките, сериозно кимна.

— Но защо тогава прекарваш толкова много време на върха на църковната кула, отче? И то през нощта… Не отричай — виждаме фенера ти да свети.

Ателстан поклати глава.

— Не знам — промълви той, — но ако в някоя ясна лятна нощ се взреш в кадифената чернота на небето и проследиш движението на планетите и проблясването на Вечерницата, повярвай ми, че ще се изгубиш в необятността им — монахът я погледна. — Това е най-голямото приближение до вечността, което човек може да постигне, без да преминава през дверите на смъртта. Когато стоя на върха на църковната кула и гледам към звездите, аз не съм монахът Ателстан. Аз съм просто един безгрижен мъж.