Пол Дохърти - Пеещата галерия

Бенедикта сведе поглед и леко докосна ръба на едно от олтарните стъпала с върховете на пръстите си.

— Тази нощ ще го направя, отче — промълви тя. — Ще погледна към небето и ще разбера какво е да усетиш смъртта, без да умреш.

След тези думи вдовицата бързо се изправи, коленичи пред мъждукащия олтарен светилник и тихо излезе от църквата.

Ателстан изчака вратата да се затвори след нея и се обърна към Бонавентура, който нямаше търпение да получи наградата си. И така, монахът влезе в ризницата и изнесе оттам една купичка с мляко. После седна и се загледа в котарака, който лакомо заоблизва фината бяла пяна с розовото си, островърхо езиче.

— Ех, Бонавентура, само ако знаеше… — прошепна той. — Всеки път, щом Бенедикта си отиде, аз едва се удържам да не я повикам обратно. Тя, разбира се, идва тук, за да се моли за душата на съпруга си — поредната жертва на войната, но понякога на мен ми е приятно да се заблуждавам, че идва да си поговори с мен.

Котаракът вдигна многострадалната си глава, прозя се и се върна към млякото си.

— Възпитателят ми беше прав — продължи Ателстан, припомняйки си отец Бърнард, който беше отговарял за духовното му обучение в Блакфрайърс.

— В живота на монаха има три големи трудности, Ателстан — беше му казал веднъж отец Бърнард. — Първата от тях са изкушенията на плътта! Те ще изпълват сънищата ти с видения за пухкави тела, гладки като коприна крайници, чувствени устни и коси, блестящи като злато. Това обаче ще отмине. Постът, молитвата и настъпването на старостта ще прогонят този враг от бойното поле — възрастният възпитател се беше навел към Ателстан и беше сграбчил китката му. — Втората трудност е ужасната самота на монаха, осъден да живее без съпруга и без деца. Той никога няма да усети топлата прегръдка на рожбите си, нито пък ръчичките им около врата си. Това обаче също отминава. Третата трудност е най-страшната от всички — Ателстан ясно си спомняше, че в този момент очите на отец Бърнард се бяха напълнили със сълзи. — Съществува вярване, според което на всеки човек му е отредено да обича друг. Понякога ние, монасите, изваждаме късмет и така и не срещаме този друг. Ако обаче го срещнем, изживяваме невъобразими мъки — за миг възпитателят беше замълчал, но после беше продължил. — Представяш ли си, Ателстан? Да срещнеш любовта на живота си, но Божият закон да ти попречи да я изразиш? Да си принуден да избираш между това да нарушиш обета си и да бъдеш осъден от Църквата на вечни мъки или да му останеш верен и да попаднеш в собствения си ад? Ако избереш второто, ти гарантирам, че никога няма да забравиш любимата си — непрекъснато ще я търсиш сред тълпата и ще разпознаваш лицето й в лицето на всяка жена, която срещаш. Денем тя ще владее мислите ти, а нощем ще се явява в сънищата ти.

Ателстан се сети за Бенедикта и си даде сметка, че много добре разбира какво е имал предвид наставникът му.

— Мили Боже! — промърмори той.

После монахът се изправи и изтупа расото си. Бонавентура, който вече си беше изял млякото, се приближи до него и се взря в лицето му.

— Католик или котколик си ти, а, Бонавентура? — Ателстан се засмя на не особено сполучливата си шега. — Имам чувството, че игуменът ми се подиграва — прошепна той. — Вече прехвърлих двайсет и осмата си година, а животът ми не само че не се подобрява, ами дори се влошава.

А дали по този начин висшестоящите не го изпитваха, зачуди се монахът. Може би тъкмо затова след мъките на послушничеството го бяха изпратили в славния университет „Ексетър“, после го бяха върнали в Блакфрайърс, натоварвайки го с най-черната работа, и най-накрая го бяха назначили за секретар на коронера сър Джон Кранстън и за енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк.

Ателстан коленичи, прекръсти се и тихо занарежда някакъв псалм. В следващия момент откъм задната част на църквата се чу шум и той стреснато се изправи, решавайки, че градските власти са изпратили хора, които да приберат Годрик. Дори в бедняшкия Съдърк, помисли си монахът, се усещаше, че времената са смутни. Едуард III беше мъртъв, а наследникът му, Ричард II, беше само момче, над което могъщите благородници все още успяваха да се налагат. Ателстан взе една свещ, запали я от другата, която гореше пред статуята на Девата, и бързо прецапа през локвите, останали в нефа след яростната буря, разразила се преди няколко дни. Когато стигна до вратата, той я отвори, надникна навън и се усмихна. Стражите се бяха разбудили и в момента водеха ожесточен спор със сър Джон Кранстън. Щом видя секретаря си, коронерът моментално извика: