Пол Дохърти - Пеещата галерия

Сър Джон се засмя, доближи коня си до този на Ателстан и дружески потупа монаха по гърба.

— Харесваш ми, братко — изрева той. — Един Господ знае защо орденът ти те е заточил в Съдърк и ти е наредил да станеш мой секретар!

Ателстан не отговори. Двамата с коронера бяха водили този разговор и преди, при което сър Джон се беше опитал да изкопчи нещо от него, но монахът беше възприел отбранителна позиция. „Някой ден ще ти кажа цялата истина — реши в себе си Ателстан. — Макар че ти може би вече я знаеш…“

— Да не би да са те пратили тук, за да изкупиш греховете си? — попита Кранстън.

— Любопитството би могло да бъде тежък грях, сър Джон.

Коронерът отново се засмя и умело насочи разговора към други теми.

Двамата спътници продължиха да яздят по тесните, зловонни улички, следвайки реката към Лондонския мост и проправяйки си път през пазарните площади, където къщите се издигаха толкова нависоко, че закриваха изгряващото слънце. Колкото повече се приближаваха до моста, толкова по-често започнаха да срещат разни надути велможи, облечени в коприна и кожи, вдигнали високо глави и яхнали буйни коне с подковани копита — горди, високомерни и жестоки мъже, много подобни на соколите, които носеха. Ателстан внимателно заоглежда минувачите. Жените на големците с изскубаните си вежди и напудрени лица не бяха по-различни от съпрузите си. Техните закръглени тела бяха облечени в тънък лен и златоткан брокат, а главите им — покрити с разкошни воали. Само на една крачка разстояние от тях някаква бледа и изпосталяла жена се вайкаше над умиращата си рожба и се молеше за коричка хляб. Сърцето на монаха се сви от жал. Господ трябваше да стори нещо, помисли си той. Например да изпрати огън, който да изпепели всичко това, или пък водач, който да накара бедняците да се вдигнат в своя защита. Ателстан прехапа устни. Ако си позволеше да проповядва истинските си мисли, най-вероятно щяха да го обвинят в подстрекателство към бунт, а игуменът му го беше накарал да се закълне, че ще си мълчи и ще служи, без да се оплаква.

На входа към моста на Кранстън и Ателстан им се наложи да поспрат, тъй като много хора се готвеха да прекосят реката, за да стигнат до северната част на града, привлекателна с големия пазар и множеството дюкянчета в Чийпсайд. Докато чакаха, монахът си нахлупи качулката и запуши нос — вонята, идваща от открития канал, пълен с изпражнения от близките домакинства, боклуци от бояджийниците и перачниците и късове развалено месо, беше направо нетърпима. От паянтовите сергии на кожарите и кожухарите пък се носеше тежката миризма на катран. Кранстън смушка спътника си и посочи към трупа на някаква свиня, над който се водеше дискусия от какво точно е умряло животното. Наоколо се мотаеха и двама съдебни пристави в раирани одежди, които се опитваха да разберат дали в района има сводници и проститутки, които да арестуват.

— Има ли развратници в някоя от тези бараки? — изрева единият съдебен пристав; тлъстото му лице беше потно и зачервено.

— О, да — промърмори Ателстан. — Всичките са тук и повечето са мои енориаши…

Монахът се загледа в една девойка, нарамила две ведра с мляко. Тя се приближи, надявайки се да успее да продаде стоката си, но в следващия момент се обърна, при което Крим, синът на боклукчията Уоткин, се промъкна до нея и незабелязано се изплю в едно от ведрата. Хлапакът внезапно напомни на Ателстан за задълженията, които беше пренебрегнал, бързайки да се присъедини към сър Джон Кранстън.

— Крим! — извика монахът. — Ела тук!

Момчето веднага дотича. Мършавото му, бледо личице беше цялото омазано с кал. Ателстан бръкна в кесията си, извади оттам едно пени и го пъхна в протегнатата ръка на хлапака.

— Върви при баща си, Крим, и му кажи, че съм отишъл отвъд Лондонския мост заедно със сър Джон Кранстън. Предай му да нахрани Бонавентура. Освен това искам да се увериш, че вратата на църквата е здраво залостена. Ако пък завариш там проститутката Сесили, кажи й да се маха. Разбра ли?

Крим кимна и полетя към църквата като стрела.

Не след дълго тълпата се разреди и Кранстън пришпори коня си напред. Ателстан го последва и двамата продължиха по Лондонския мост, промушвайки се между къщите, които бяха построени толкова нагъсто, че по пътя едва можеше да мине каруца. Ателстан яздеше със сведена глава. Мястото му беше крайно противно. От двете им страни се издигаха множество сгради, някои от които стърчаха с по осем стъпки над буйната река, бушуваща под деветнайсетте свода на моста. Докато минаваха покрай църквата „Сейнт Томас Овъри“, сър Джон заразказва историята й, но Ателстан не му обърна кой знае какво внимание. Щом стигнаха до параклиса, посветен на свети Томас Бекет, монахът се прекръсти, но вдигна глава едва когато сър Джон нареди да спрат и да оставят конете си в конюшнята на кръчмата „Трите бъчви“.