Пол Дохърти - Пеещата галерия

— Магьосник! Вещер! — прошепна някой.

После един продавач грабна две шепи кал и ги хвърли по задържания, но белите жезли на стражите моментално се стовариха върху гърба му.

— Направете път! Направете път!

Кранстън и Ателстан продължиха покрай позорните стълбове, на които вече бяха качени лъжлив търговец, слуга, обвинен в разврат, фалшификатор и двама джебчии. После коронерът и секретарят му оставиха Холбърн зад гърба си и се озоваха на Касъл Ярд — приятна улица с по-малко и по-нашироко разположени къщи, оградени от благоуханни розови градини и множество овошки. Къщата на Фортескю, която се издигаше насред собствен парк, беше най-голямата от всички и представляваше солидна конструкция с фасада от черни греди, украсени със сложни орнаменти, и искрящо бяла мазилка. Всеки от четирите етажа на къщата беше леко издаден над долния и на всеки от тях имаше прозорци със стъкла в оловни рамки. Кранстън вдигна грамадното месингово чукало във формата на рицарска ръкавица и с всичка сила го стовари върху вратата. Не след дълго на прага се появи някакъв слуга, който изслуша гръмкото представяне на двамата спътници и ги въведе в сумрачен салон, облицован с ламперия и покрит с вълнени килими, чиито стени бяха украсени със златоткани драперии.

Докато се изкачваха по дъбовото стълбище, водещо към някакъв дълъг коридор, Ателстан забеляза, че в къщата е много тъмно и студено. Всъщност наоколо цареше такъв мрак, че въпреки ранния час восъчните свещи в сребърните свещници вече бяха запалени.

Накрая слугата почука на една врата.

— Влез! — отвърна някой с тих и овладян глас.

Стаята, в която се озоваха, беше с правоъгълна форма, стените бяха боядисани в червено и украсени със сребърни звезди, а покритият с плочи под беше застлан с килими. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през малкия прозорец високо над грамадното дъбово писалище, не достигаха, така че тук също горяха свещи, къпещи пространството в златиста светлина. Съдия Фортескю, който седеше в подобно на трон кресло, почти не помръдна, когато посетителите му влязоха. Вместо това продължи да потропва по писалището с едната си отрупана с пръстени ръка, а с другата — да се рови из някакви документи. Фортескю беше висок и суров мъж с напълно плешива глава, остро изсечени черти и студени като камък очи. Той поздрави сър Джон Кранстън с престорена любезност, но когато Ателстан се представи и обясни с какво се занимава, лицето на съдията се разтегли в смразяваща усмивка.

— Доста необичайно е за един монах да служи извън ордена си и то на такъв нисък пост — промърмори той.

Кранстън грубо изсумтя и се накани да отговори, но Ателстан го изпревари.

— Съдия Фортескю — рече монахът, — моята работа си е моя работа. Освен това не забравяйте, моля ви, че вие потърсихте мен, а не аз вас.

В знак на съгласие Кранстън шумно се оригна.

— Вярно е — потвърди Фортескю. — Всъщност тази среща беше уредена от един много по-влиятелен от мен човек — той тъжно се усмихна, вдигна ножа, който използваше за рязане на пергамент, и се заигра с него. — Живеем в опасни времена, братко. За пръв път от петдесет години насам на трона на Англия сяда нов крал, но той е още момче. Врагове дебнат както отвътре, така и отвън! — съдията сниши глас. — Има хора, които смятат, че управлението на кралството трябва да се поеме от някоя силна личност.

— Например от вашия покровител, негова светлост Джон Гонт, херцога на Ланкастър, така ли? — намеси се Кранстън.

— Да, точно така — отвърна подигравателно Фортескю.

— Такава е и волята на покойния крал, който обяви херцога на Ланкастър за регент.

— За регент! — озъби се сър Джон. — Не за крал!

— Според някои хора негова светлост би трябвало да е крал…

— Тогава тези хора са негодници и изменници! — излая Кранстън.

Фортескю разочаровано се усмихна.

— Разбира се, разбира се — промърмори той. — Сър Джон, двамата с вас се познаваме добре. Като регент обаче Гонт има нужда от приятели и съюзници. Някои други владетели с радост биха взели главата му, а членовете на Камарата на общините си шушукат за разни конспирации, за излишни харчове и за нуждата от сключване на мир с Франция и с Испания. Освен това възразяват срещу някои необходими данъци.

— Може и да са прави — отвърна кисело Кранстън.

— За някои други може и да са — продължи Фортескю, — но регентът е непоклатим в своята вярност към младия крал и търси подкрепата на приятелите и съюзниците си, сред които е и Спрингал; сър Томас Спрингал — златар, търговец и градски съветник.