— До известна степен — да, но не мисля, че целта му беше истината. По-скоро искаше да ме нарани.
Кранстън кимна и извърна поглед. Той не харесваше монасите, но у Ателстан имаше нещо различно. Коронерът се вгледа в мургавото лице и в черната, оформена в тонзура коса на секретаря си. „Повече прилича на войник, отколкото на монах — помисли си той, след което въздъхна и попи потта от шията си. — Е, какво пък — всеки човек си има тайни; аз самият — също.“
— А какво мислиш за смъртта на Спрингал? — попита той. — Намираш ли нещо странно в нея?
Ателстан се наклони напред, подпирайки лакти върху коленете си.
— Има нещо странно, да — промърмори той. — Иконом убива господаря си и после се самоубива. Чиста работа. Всъщност има поне две странни неща. Първото е свързано с това, че всичко около двата смъртни случая изглежда ясно, а второто — с интереса на лорд Гонт към тях. Да, сър Джон, тук определено се крие някаква загадка, но дали ние ще успеем да я разрешим — един Господ знае!
— И това не е всичко, нали? — попита Кранстън, доволен, че е получил потвърждение на собствените си мисли.
— О, не — отвърна Ателстан, изправяйки се в стола си. — Явно смъртта на Спрингал представлява някаква заплаха за Гонт. Трябва да е така. Защо иначе регентът ще кара върховния съдия да говори с нас? За да подчертае важността на задачата, която ни възлага? За да изпита верността ни? — той стана. — Ако си приключил с яденето и пиенето, сър Джон, мисля, че вече е време да научим отговорите на тези въпроси.
Кранстън стана от масата, взе плаща си и го преметна през ръката си. После намести грамадния портупей около кръста си. От него висеше дълга и тънка уелска кама, затъкната в износена кожена ножница, и най-широкият меч, който Ателстан беше виждал. Монахът прехапа устни, за да не се разсмее. Кранстън се заклатушка през кръчмата, шумно сбогувайки се със съдържателя и съпругата му, които се суетяха около тезгяха в далечния край на помещението. Доброто настроение на коронера явно се беше върнало и Ателстан беше убеден, че го очаква един вълнуващ ден.
След посещението си в кръчмата двамата спътници отново тръгнаха нагоре по Чийпсайд. Вече беше ранен следобед и търговията беше в разгара си.
— Чудни шапки! — провикна се един продавач.
— Фуркети и игли за коса! — обади се друг. — Жартиери! Испански ръкавици! Копринени панделки!
— Заповядайте! — изкудкудяка една жена от някакъв покрит вход. — Колосване на яки! Най-фин лен!
Виковете на търговците се смесваха в демоничен хор, а по калдъръма трополяха множество опразнени след сутрешната търговия каруци, чиито собственици бързаха да се измъкнат от града, преди да забият вечерните камбани. Неколцина градски съветници, облечени в дълги мантии, обточени с кожа, търпяха подигравките на група контета, издокарани в златисти копринени одежди, окичени с евтини накити и ухаещи на още по-евтин парфюм. Откъм полята се зададоха неколцина конници със соколи върху китките. Хищните птици бяха задоволили жаждата си за кръв и сега кротко стояха под качулките си. Кранстън спря пред една бръснарница, попипвайки брадата и мустаците си, но после зърна купите с димяща кръв 9 9 По онова време бръснарите са се занимавали и с пускане на кръв. — Б.р.
до стола и се отказа.
— Сър Джон, знаеш ли къде живее Спрингал?
Кранстън кимна и посочи към една къща.
— Ето там.
Ателстан спря насред крачка и хвана Кранстън за лакътя.
— Чакай малко, сър Джон — рече той и издърпа недоумяващия коронер в един тъмен вход.
— Какво има, послушнико?
— Аз съм монах, сър Джон, не послушник. Запомни го най-сетне. Член на проповядващия орден, основан от свети Доминик за подпомагане на бедните и образоване на непросветените.
Кранстън се ухили.
— Вземам си бележка. Е, какво има, монахо?
— Безпокоя се за разрешителното, сър Джон. Мисля, че трябва да го погледнем.
Коронерът направи гримаса и извади свитъка, който му беше връчил Фортескю. После счупи печата и отвори писмото.
— Нищо особено — заяви той, прочитайки го набързо. — Пише, че разполагаме с пълната власт да разследваме смъртта на сър Томас Спрингал и че ако не искат верността им към Короната да се подлага на съмнение, всички поданици на краля са длъжни да отговарят на въпросите ни — Кранстън внимателно се взря в Ателстан. — Чудя се дали в това число влизат и „Синовете на богаташа“…
Монахът вдигна рамене.
— Ти познаваш града по-добре от мен, сър Джон, и много добре знаеш, че всеки занаят си има своята гилдия и че всяка една от тях е изградена от по-малки общности. Предполагам, че „Синовете на богаташа“ е просто име, измислено, за да прикрие не толкова законните дейности на някои от богатите ни търговци. Освен това смятам, че те не целят измяна, а просто печалба.
Читать дальше