Пол Дохърти - Пеещата галерия

След като всички се запознаха, сър Ричард поръча на слугите да донесат херес.

„О, не! — помоли се мислено Ателстан. — Не и още пиене!“

Сър Джон обаче, който вече едва държеше очите си отворени, засия от радост. Когато подносът с чаши беше внесен, той пресуши своята на един дъх, а после алчно се взря в тази на Ателстан. Монахът въздъхна и кимна. И така, без да обръща внимание на удивлението на останалите присъстващи, коронерът се ухили и изгълта и хереса на секретаря си. Ателстан извади служебните си принадлежности от кожената торба, изглади парчетата пергамент и постави перата и сребърната мастилница върху дъската си за писане. Ободреният след двете питиета сър Джон плесна с ръце и се наклони напред, взирайки се в седящия начело на масата сър Ричард. В следващия момент лакътят на коронера се подхлъзна и той залитна. Ателстан чу хихикането на Бъкингам и зърна безмълвната подигравка в красивите очи на лейди Изабела.

— Е, сър Ричард — изрева Кранстън, — разкажете ми своята версия за убийството на брат ви.

— Снощи сър Томас даде малко тържество — започна сър Ричард, — на което присъствахме всички, които виждате тук, плюс сър Джон Фортескю. Съдията си тръгна малко преди полунощ — сър Ричард облиза устни и Ателстан се зачуди защо ли Фортескю ги беше излъгал за часа, в който си беше отишъл.

— Накрая брат ми ни пожела лека нощ — продължи сър Ричард — и се качи в стаята си.

— Лейди Изабела — прекъсна го Кранстън, — вие спите в отделна спалня, нали така?

— Да — вдовицата хладно се взря в коронера. — Съпругът ми предпочиташе така.

— Разбира се — ухили се Кранстън. — Сър Ричард, моля ви, продължете.

— След известно време отидох при брат си, за да му пожелая лека нощ. Той вече се беше приготвил за лягане, а на масичката до леглото му имаше чаша с вино. Пожела ми приятни сънища. Когато излязох от стаята, го чух да заключва и да залоства вратата след мен.

Ателстан остави перото си.

— Защо му е било да го прави? — попита той.

Сър Ричард поклати глава.

— Не знам, винаги постъпваше така. Не обичаше да го безпокоят.

— Какво стана после?

— На следващата сутрин — продължи отец Кристин, навеждайки се напред — отидох да събудя господаря…

— Не! — прекъсна го лейди Изабела. — Вечерта аз изпратих при сър Томас прислужничката си Алис. Няколко минути след като той се беше оттеглил, тя почукала на вратата му и го попитала дали има нужда нещо — вдовицата поглади масата с дългите си, бели пръсти. — Съпругът ми й извикал, че всичко е наред.

Ателстан хвърли един кос поглед към Кранстън, видя, че заслонените му от тежки клепачи очи се затварят, и го изрита под масата.

— Да, разбира се — изправи се коронерът, оригвайки се тихичко. — Та какво казвахте, отец Кристин?

— Някъде около утренята… Да, тогава трябва да е било, защото камбаните на „Сейнт Мери льо Боу“ биеха… Та значи, някъде около утренята се качих до стаята на сър Томас, тъй като той беше поръчал да бъде събуден рано, и потропах по вратата му. Отговор обаче не последва. И така, аз извиках сър Ричард, който също се опита да събуди господаря, но… — младият капелан замълча и гласът му заглъхна.

— И после?

— После разбихме вратата — отвърна сър Ричард — и открихме брат ми проснат върху леглото. Отначало помислихме, че е получил удар, и изпратихме един слуга да повика семейния ни лекар Питър дьо Троа. Той прегледа мъртвия и забеляза, че устните му са почернели. После подуши чашата и обяви, че в нея е имало отрова, вероятно комбинация от беладона и червен арсеник, достатъчна да убие всички в къщата!

— Кой е оставил чашата до леглото? — попита Ателстан, смушквайки задрямалия Кранстън.

— Съпругът ми обичаше да си пийва по чашка хубаво бордо преди лягане и Брамптън винаги му носеше.

— Този Брамптън явно е бил много добър човек — премлясна с устни коронерът.

— Той отрови съпруга ми, сър Джон! — възкликна лейди Изабела.

— Защо мислите така?

— Защото той е занесъл отровеното вино в стаята му!

— Откъде знаете?

— Винаги го правеше!

— А защо според вас се е обесил Брамптън?

— Откъде да знам, за Бога! — извика вдовицата. — Предполагам, че от чувство за вина.

— Сър Джон… — отец Криспин вдигна ръка, за да предотврати избухването на сър Ричард в защита на лейди Изабела; търговецът така беше почервенял, че изглеждаше сякаш всеки момент ще получи удар. — Лейди Изабела не е на себе си от скръб — продължи капеланът, — но всички сме сигурни, че Брамптън е занесъл отровеното вино в стаята на сър Томас.