Пол Дохърти - Пеещата галерия

— Този Брамптън присъства ли на тържеството миналата вечер? — попита Ателстан.

— Не — поклати глава сър Ричард. — По-рано през деня двамата с брат ми се скараха жестоко.

— За какво?

Сър Ричард нервно се озърна по посока на Веши и Алингам.

— Сър Томас обвини иконома, че се е ровил из документите му, тъй като открил един от сандъците в стаята си разбит. До сандъка пък се търкаляло едно от сребърните копчета на Брамптън. Икономът, разбира се, отрече да има нещо общо с това и кавгата между двамата продължи през по-голямата част от деня.

— Значи Брамптън се е разсърдил и не е дошъл на тържеството, но преди да си легне, все пак е занесъл на господаря си обичайната чаша с вино, така ли?

— Така изглежда.

Кранстън вече съвсем се беше успал и главата му клюмаше на една страна, а от устата му се носеше тихо пиянско похъркване. Ателстан се престори, че не забелязва развеселените погледи на присъстващите, избута дъската си за писане встрани и се опита да запази присъствие на духа.

— Има нещо, което не мога да си обясня — рече той. — Значи казвате, че Брамптън се е скарал с господаря си, понеже сър Томас го обвинил, че се е ровил из личните му документи, така ли?

— Да — кимна сър Ричард, внимателно наблюдавайки монаха.

— И че после Брамптън се е разсърдил и се е затворил в стаята си, но вечерта все пак е занесъл на сър Томас обичайната чаша вино? Тоест проявил е великодушие?

— Не и ако виното е било отровено! — обади се хрипкаво Алингам.

Ателстан се почувства унизен. Присъстващите явно бяха решили, че Кранстън е пияница, а самият той — невеж монах, и вече открито му се подиграваха.

— Кои от вас присъстваха — попита той, — когато тялото на сър Томас беше намерено?

— Аз бях там — отвърна сър Ричард. — Разбира се, отец Криспин също. По някое време се качи и мастър Бъкингам.

— И аз — изграчи Алингам.

— Да, вярно — добави сър Ричард.

— И после изпратихте някого да повика лекаря, така ли?

— Да, нали вече ви казах.

— А после какво се случи?

— Аз се погрижих за тялото — обади се отец Криспин. — Измих го и прочетох молитвите. Както може би ще си спомните, братко — капеланът се усмихна, — някои теолози, доминиканци, твърдят, че душата не напуска тялото веднага след смъртта. Затова се помолих на Бог да се смили над душата на сър Томас.

— А нуждаеше ли се сър Томас от Божията милост?

— Сър Томас беше добър човек — отвърна рязко отец Криспин. — Правеше дарения на Църквата, раздаваше пари и храна на бедните, грижеше се за вдовици и сираци…

— В такъв случай съм сигурен, че добрият Господ ще се смили над душата му — промърмори Ателстан. — А сега искам да си поговорим за Брамптън. Та казвате, че сте тръгнали да го търсите, така ли?

— Да — отвърна сър Ричард припряно, — но тъй като подозирахме, че може да има нещо общо със смъртта на сър Томас, първо претърсихме стаята му. В един сандък, под купчина дрехи, открихме стъкленица със запушалка. Един слуга я занесе на Питър дьо Троа и той установи, че сместа вътре е същата като онази, намерена във винената чаша на брат ми. Чак тогава тръгнахме да търсим Брамптън.

— Аз открих трупа — намеси се Веши. — Забелязах, че вратата към тавана е открехната, и се качих да проверя какво става — той преглътна. — Намерих Брамптън обесен — търговецът потръпна. — Беше ужасно. Стаичката беше празна и вътре беше студено. Въздухът вонеше отвратително. Брамптън висеше от таванските греди като кукла с пречупен врат, почерняло лице и подаващ се от устата език — Веши отпи голяма глътка от виното си. — Прерязах въжето и разхлабих примката, но вече беше късно — трупът беше изстинал — той хвърли умолителен поглед към сър Ричард. — Тялото все още е на тавана. Трябва да се махне оттам!

— Кажете ми — обади се Ателстан, — всички ли живеете тук?

— Да — отвърна сър Ричард. — Мастър Алингам е ерген. Мастър Веши пък е вдовец — той се усмихна, — макар че все още цени женската красота. Къщата е голяма — четири етажа, издигащи се под формата на квадрат около просторен вътрешен двор — и сър Томас не виждаше причина да не я дели с деловите си партньори. Цените на недвижимите имоти се повишиха, а и с тези данъци…

Ателстан кимна с разбиране, опитвайки се да прикрие отчаянието си. Привидно в този случай нямаше нищо странно. Някакъв иконом беше убил господаря си и после се беше обесил. Монахът обаче имаше чувството, че това не е всичко. Тези хора бяха надути, високомерни и самоуверени. Те се разхождаха по улиците наперени като петли, сигурни в богатството си, властта си и приятелите си в съда или в Хазната.