Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Поклонниците се бяха изгубили. Късно следобед, след като преминаха край водопоя на свети Томас по старинния път към Кентърбъри, над равнинната област Кент се спуснаха гъсти спирали мъгла. Отначало тя предизвика смях и веселие, тъй като Приставът се възползва от нея, за да ощипе пищното бедро на Батската невяста. Правникът и Игуменката изостанаха в суматохата и когато Ханджията се обърна, беше сигурен, че ги видя да се целуват, макар и съвсем невинно.

— По дяволите! — изрева той на Рицаря. — Не трябва да се разделяме.

Рицарят се намести на седлото и извади меча от ножницата. Той не обичаше мъглите, защото пробуждаха кошмарните му спомени от походите в Анадола, където дяволските изпарения се надигаха винаги, щом пресичаха някоя обрасла с дървета долина Той яздеше начело на войниците си и се ослушваше за непривични звуци — дрънчене на стомана или проскърцваш на сбруя. Призрачната тишина се нарушаваше единствено от смразяващите кръвта крясъци на сирийските войници, които изскачаха като демони от кълбата мъгла, възседнали пъргавите си коне.

— Трябва да се съберем — обяви Рицарят. — Йомен 1 1 Свободен селянин земеделец, задължен да съпровожда своя феодал по време на война. — (Б. р.) ! — обърна се той към своя телохранител. — Надуй рога!

Рицарят се изправи на стремената.

— Слушайте! — прогърмя гласът му през мъглата. — Следвайте звука на рога!

Йоменът се отправи към началото на колоната.

— Молете се да не се изгубим — простена Ханджията, а после добави с по-силен глас: — Да се помолим на свети Томас Бекет, пред чиито свети кости ще се поклоним в Кентърбъри.

В отговор Мелничарят силно пръдна, което накара Дърводелеца сподавено да се изкикоти. Все пак поклонниците се събраха по-нагъсто. Приставът подкара дребния си охранен кон зад този на Франклина 2 2 Заможен земевладелец, притежаващ наследствени имения — (Б. р.) .

Не че го интересуваше скъпата му копринена кесия, бяла като прясно издоено мляко. Приставът се усмихна вътрешно. Както и останалите, той беше все по-заинтригуван от тази разнородна група, която се движеше към Кентърбъри през лето Господне 1389. Като че ли всички се познаваха помежду си, както той познаваше Франклина. Бяха се срещнали преди много години на един подгизнал от кръв остров. Беше съвсем сигурен, че франклинът има нещо общо със смъртта на баща му. Искаше му се да поговори с Продавача на индулгенции, но не смееше, защото наскоро беше открил, че той е близък приятел на Франклина. Този лукав човек, натоварен с пълна торба с реликви и мощи на светци, окачени на връвчица около врата му, със сигурност не беше онзи, за когото се представяше.

Зад Пристава, притеснен от сгъстяващата се мъгла, Кармелитът посегна към арфата, закачена за рога на седлото му. Докато свиреше, той хвърляше тайно поглед към Монаха, който яздеше до него. Кармелитът затвори очи, подръпна струните на арфата и запя кратка песенчица с надежда да прогони страховете си. Не му харесваше как арогантно седи Монахът върху дорестия си кон, не му харесваха гладкото пълно лице, тъмните безизразни очи и вълчата усмивка, която разкриваше остри като ками кучешки зъби. Кой беше Монахът? Защо Рицарят така внимателно го наблюдаваше? Ами синът на Рицаря? Младият златокос Оръженосец винаги държеше под око Монаха с ръка върху дръжката на меча си, сякаш очакваше той внезапно да нападне баща му. Беше ли Монахът един от онези Стригои, за които беше разказал Рицарят? Беше ли един от Неживите, от онези прокълнати души, които се скитат по земята и се хранят с човешка кръв?

Йоменът отново наду силно рога си. Звукът пронизваше мъглата като вопъл на изгубена душа.

— Мъглата се сгъстява — възкликна Икономът.

И наистина, огромните й, подобни на облаци, валма се скупчваха около тях.

— Откъде идва? — попита Търговецът.

— Това е дяволска работа! — изкряска Продавачът на индулгенции.

— Тази мъгла идва от морето — прекъсна го Морякът и вдигна ръка. — Кент е равен като парче добре огладено от морските вълни дърво и след дъжд или когато вятърът идва от изток, мъглите се събират като пара над котел.

— Защо не съм си при котела — изхленчи Готвачът, — да си бъркам вкусната яхния.