Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Икономът отмести поглед с отвращение, когато Готвачът запретна крачол и зачеса екземата на пищяла си.

— Можех да забъркам прекрасен млечен крем — продължаваше Готвачът.

Икономът се намръщи, плю и пришпори коня си. Ловният рог издаде ново стенание.

— Спрете! — извика Йоменът. — Не продължавайте, вижте! Ханджията, Рицарят и веселият Митничар, сър Джефри Чосър, избързаха към началото на колоната.

— Какво има? — попита Рицарят.

— Слушайте! — отвърна Йоменът. Рицарят се ослуша.

— Не чувам нищо. Абсолютно нищо.

— Именно — каза Йоменът. — Би трябвало да се чуват птичи песни, дори гарваните и враните не спират да грачат в мъглата. Освен това пътеката свърши.

Рицарят погледна надолу — утъпканата пътека беше изчезнала. Той слезе от коня си и внимателно пристъпи напред. Веднага усети как земята поддава и ловните му ботуши с високи токове затънаха в гъстата кал.

— Това е тресавище! — изкрещя той.

Кракът му все повече затъваше. Чосър свали широкия си кожен колан, хвърли на Рицаря единия му край, обърна коня си и тръгна назад, като разбутваше поклонниците, за да го извлече от блатото.

— Благодаря.

Сър Годфри прокара пръсти през стоманеносивата си коса. Едва измъкнал се от блатото, той бързо се огледа за Монаха. Врагът му седеше на коня си, с лице скрито в качулката на наметалото. Въпреки това сър Годфри зърна злобната му усмивка — очите му блестяха, а зъбите бяха оголени като на куче. Ще го убия, помисли си сър Годфри. Господ ми е свидетел, той е Стригой. Когато стигнем Кентърбъри, може би преди да влезем при мощите, ще го предизвикам на бой.

— А сега накъде, сър Годфри? — извика Ханджията. Рицарят се качи на коня с помощта на сина си и се изправи в цял ръст на стремената.

— Не можем да продължим напред — обяви той, — а да вървим напосоки може да бъде опасно.

— Господи, вижте! — посочи Мелничарят валмата мъгла над тресавището. — Светлина!

Всички поклонници се обърнаха натам, сърцата им биеха по-бързо, а устата им бяха пресъхнали. Отначало помислиха, че Мелничарят се е напил. Дърводелецът тъкмо щеше да му каже да си гледа гайдата, когато мъглата се разтвори и той също съзря проблясващите като факли светли точици. Тъкмо щеше да тръгне към тях, когато Бедният свещеник, мъж с благи очи, го хвана за рамото.

— Не бъди глупав! — Каза той. — Тези светлини не са дело на човек.

Думите му само усилиха страховете на поклонниците.

— А какви са? — обърна се Батската невяста и докосна с разтреперани пръсти пълните си устни.

— Мъртвешки огньове.

Орачът, брат на Бедния свещеник, стиснал юздите на слабичкия му кон, тревожно го погледна.

— Мъртвешки огньове ли? — попита Мелничарят. — По дяволите! — И той извади ръждясалия си меч.

— Наричат ги мъртвешки огньове — обясни Бедният свещеник. — Някои смятат, че това са блатни газове, които светят като светулки над езеро. Други считат, че са дяволски светлини — свещи, запалени в ада и носени от демоните, за да подмамят бедните души към гибелта им.

— Господи, спаси ни! — Батската невяста нахлупи още повече широкополата шапка на главата си. Бузите й вече не бяха червени, а смъртнобледи. Тя измъчено се усмихна на рицаря. — Сър Годфри, спасете ни!

Рицарят леко смушка коня си. Поклонниците се разделиха, въпреки че никой не смееше да отстъпи от пътеката.

— Следвайте ме — заповяда Рицарят. — Яздете в колона по един. Ханджията и сър Джефри да останат най-отзад. Йомен, по мой сигнал ще надуваш рога!

Никой от поклонниците не възрази и те с желание последваха Рицаря далеч от опасността. Навярно бяха пътували поне час, когато Мелничарят радостно наду гайдата си.

— Вижте! — извика той. — Мъглата се вдига!

Това беше истина. Както каза Продавачът на индулгенции, сякаш самият Свети Томас беше дошъл да доведе слънцето. Мъглата изчезна, но когато стигнаха в подножието на малък хълм, Рицарят отпусна юздите, почеса се главата и погледна назад към пустата местност.

— Отдалечихме се от блатото — обяви той — но трябва да ви съобщя, че се изгубихме. — Той посочи към слънцето, още скрито в мъглата, чиято светлина се снишаваше на запад като пламък на догаряща свещ. — Слънцето скоро ще залезе. Когато се стъмни, мъглата може отново да се върне. — Рицарят се огледа и сви рамене. — Съжалявам, но ще трябва да нощуваме на открито. Имаме провизии, имаме вино, прясно месо и сладкиши, купени от Сингълуел…

— Можем да отидем там. — Оръженосецът, който беше препуснал с коня си до върха на хълма, сочеше към отвъдния му склон.