Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— А вие, сър Годфри? — запита франклинът.

— Много крале и принцове са търсили това съкровище, но никой никога не го е открил. Има различни легенди. Според една от тях те били нападнати и избити, а съкровището — скрито някъде из пустошта на Кент. — Той дрезгаво се засмя. — Може би точно тук.

Йоменът, който беше напуснал огъня и се разхождаше около църквата, давайки половин ухо на разговора, се върна.

— Сър Годфри?

— Какво има?

— За тамплиерите ли говорите?

— Да.

— Как са се обличали?

— Като всички рицари, освен дето връхните им дрехи били бели, с голям шестораменен кръст на тях. Понякога носели такива кръстове и на рамото на туниките си. Йоменът стисна устни.

— Мисля, че трябва да видите нещо.

— Какво да видим? — попита Оръженосецът.

— Искам сър Годфри да го види — отговори Йоменът.

Поклонниците се раздвижиха. Късо подстриганият Йомен, с набраздено лице, излъчваше сила. В своите зелени дрехи, с напето препасаната в пояса кама, дългия лък и колчана на гърба си, той беше олицетворение на воин. Но сега лицето му беше бледо и напрегнато.

— Има нещо на стената на олтара — обяви той — което всички трябва да видите. — Той посочи тъмнината навън. — И без да искам да ви плаша, сигурен съм, сър, че чух звук…

Сър Годфри с мъка се изправи. Взе една горяща главня от огъня и накара Оръженосеца да направи същото. Всички последваха Йомена към олтара, като завиха вляво по мрачния къс коридор, който водеше в тъмната полуразрушена ризница. Въздухът беше влажен и студен. Поклонниците потръпнаха и с копнеж погледнаха назад към веселия огън, който бяха изоставили.

— Е, какво има? — запита Бедният свещеник.

Йоменът вдигна главнята към стената и сърцето на Свещеника замря. Орачът изстена и притисна с ръка устата си. От двете страни на олтара бяха изобразени тамплиерски кръстове. Червената боя беше започнала да избледнява, а мазилката, върху която бяха нарисувани, беше мокра и се ронеше. Независимо от всичко, изображението ясно се различаваше.

— Това трябва да е било тамплиерско владение — обади се Правникът. — Навярно църквата и селцето някога са били собственост на Ордена. Когато тамплиерите изчезнали, всичко, което притежавали, било продадено на търг.

— Вярно е! — възкликна свещеникът.

Той коленичи и помоли сър Годфри да наведе главнята, после посочи избледнялата картина под кръста, на която двама рицари с извадени мечове даваха обет пред разпятието над тях.

— Ами звуците отвън? — попита сър Годфри.

Всички набързо се върнаха около огъня. Ханджията каза, че ще остане да наглежда дамите. Сър Годфри с изваден меч, придружен от сина си, Йомена и сър Джефри Чосър, който също беше извадил меча и камата си, излязоха навън в тъмнината. Бедният свещеник взе една главня от огъня и придружен от брат си, ги последва. Те се скупчиха пред вратата, напрегнали слух да доловят някакъв шум в мъглата.

— Тихо е като в гроб — промърмори Оръженосецът. — Даже совите не се обаждат.

— Това ме притеснява — отвърна Рицарят. — Би трябвало да ги чуваме.

— Аз ще отида — предложи Оръженосецът.

— Не, няма. — Бедният свещеник си проби път напред. — Аз и брат ми ще отидем.

— Но там няма нищо — обяви сър Годфри.

Сякаш в отговор те чуха изпращяване от счупени клонки и дрънчене на метал, сякаш облечени в ризници мъже стояха в мрака и ги наблюдаваха. Преди някой да успее да го спре, Бедният свещеник се впусна напред. Те го гледаха как се отдалечава, как главнята се превръща в малка точица сред мъглата. Орачът щеше да го последва, но сър Годфри го задържа.

— Не — прошепна той.

Бедният свещеник решително, но бавно пристъпваше напред, защото не искаше да се препъне в някой срутен надгробен камък. Земята беше неравна, навсякъде имаше малки дупки и издатини, които биха изненадали непредпазливия. Той вдигна главнята.

— Кой е там? Отговор нямаше.

— Наблюдавате ли ме? — прошепна той. — Аз изкупвам греховете си и ще продължавам да ги изкупвам.

Сигурен, че наоколо няма никой, той въздъхна и се обърна, за да се върне в църквата.

— Spectamus te! — Гласът сякаш извираше от мрака. — Наблюдаваме те.

Свещеникът се обърна.

— Наблюдаваме те.

Сега думите сякаш идваха отляво. Беше ли това сянка на човек, чудеше се той. Бедният свещеник бавно се върна при спътниците си пред вратата на храма.

— Няма никой — каза той, но погледна тревожно към брат си.

Върнаха се при останалите поклонници. Ханджията напълни чашите с вино. Сега, когато разполагаше с пълното им внимание, Бедният свещеник се изправи и започна разказа си.