Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

На брега на Мъртво море, където джиновете и дяволите идват да си отдъхнат от вечната война с човека, се издигаше скалистото жълтокаменно укрепление Ам Масафия — твърдината на шейх Ал-Джебал, Владетеля на планината. По лъкатушните, потайни пътеки към крепостта пробягваха сенки от криле на лешояди. Последната и най-опасна отсечка, въженият мост над една зейнала клисура, се пазеше от страховити суданци със закачени на поясите широки, остри като бръснач ятагани. Ала когато минеше по този адски мост и влезеше зад портите с ковани гвоздеи, посетителят попадаше в палат с мозаични подове. Прохладни дворове с фонтани, от които бликаше леденостудена вода, предлагаха заслон от залязващото слънце. Наоколо важно се разхождаха пауни, пъстри папагали кряскаха сред розовите градини или шумоляха в листата на черниците. Издигнатите до стените на двора дървени решетки, покрити с редки екзотични цветя, насищаха въздуха с уханията си; кадилниците с амбра по ъглите и стенните издатини бълваха сладък дим към вечно синьото небе.

Под крепостта обаче имаше един съвсем различен свят: тъмни, горещи коридори, проходи без светлина и въздух — само нарядко поставените факли хвърляха мъждива светлина върху почервенелите от кръв каменни стени. В занданите на Владетеля имаше много затворници. Месата на отдавна умрелите бяха изгнили: виждаха се само костите, вече пожълтели от жегата. Други бяха полудели. Оковани с вериги в тесните си килии, те клечаха като животни, пълзяха с безумни очи и лаеха срещу тъмнината. Но в една от килиите Незнайния, рицаря-неверник с пшениченоруси коси и светлосини очи, се въртеше неспокойно върху гнилата слама и копнееше за отмъщение. Защото само то гореше ярко в съзнанието му и държеше на разстояние тъмата и демоните на Стикс. Гняв, ненавист и парлива жажда за мъст единствени поддържаха разсъдъка, тялото и душата му. Той отказваше да размишлява върху заобикалящия го безмълвен ужас и живееше в миналото, в онази ужасна нощ, когато великият град Акр 1 1 Крепостта Сен-Жан-д’Акр при града, чието име се среща в източниците като Акра, Акка и Аккон, е била последната опора на кръстоносците в Светите земи. Падането й на 18 май 1291 г. бележи края на епохата на кръстоносните походи — (Бел.ред.) бе паднал в ръцете на сарацините. Отново и отново си спомняше непрекъснатото биене на барабани и мюсюлманските орди, които нахлуваха през пробива в стената на града. Тълпите облечени в ризници мамелюци, които се изсипваха през разрушения ров, газейки трупове и строшени машини, притискаха ранените рицари и ги принуждаваха да отстъпват навътре. Затворникът примигна и като вдигна ръка, се взря в белите струпеи по крайниците си. Сетне затвори очи и призова отчаяно Бог: не за изцеление, а за още дни и възможност да отмъсти.

В разкошните стаи горе, където лъхаше свеж ветрец, шейх Ал-Джебал, Владетеля на планината, седеше и съзерцаваше обградената със стени градина и мраморните фонтани, които хвърляха искрящо вино в уханния въздух. Владетелят гледаше с помътнели от опиума очи застланите с копринени килими шатри и облицованите с красиви плочки портици, където неговите млади мъже лежаха с черкезки момичета и в натежалите им от хашиша глави витаеха блянове за отвъдното. Такова бе ежедневието им — истински рай, докато Владетеля не издадеше заповед. След хвърлянето на жребия младите мъже, облечени в бели одежди с червени пояси и алени чехли със златини носове, напускаха крепостта и слизаха в долините да изпълнят волята на своя господар. Никой не можеше да му се опълчи. Никой не успяваше да избегне смъртната присъда. Две ками, забити във възглавницата на бъдещата жертва и плоска питка на масичката до леглото му — така Владетеля на планината известяваше, че убийците всеки момент ще изпълнят заповедта му.

Той се обърна на пурпурния копринен диван между голите златисти тела на своите наложници и жените измърмориха нещо в наркотичния си сън. Владетеля се загледа в кедровия таван, инкрустиран със злато и диаманти. Изведнъж, обхванат от някакво безпокойство, седна и огледа пръснатите из стаята бездушни птици от злато и сребро, с пера от емайл и проблясващи рубинени очи. Шейхът посегна към масата до леглото, където имаше златни съдове със зрели плодове и кехлибарени чаши с най-сладки вина, но отпусна ръка. Беше му дошло до гуша от ядене и пиене. Чувстваше се отегчен, а и трябваше да се позанимае с делата хорски.