Пол Дохърти: Огньовете на сатаната

Първа глава

Йорк, Благовещение, 1303 година

— Бог ми е свидетел, че съм в нужда!

Едуард Английски прокара ръка през стоманеносивата си коса и стовари юмруци върху масата в трапезарията на манастира „Сейнт Ленард“ близо до Йорк. Трясъкът отекна между варосаните стени на дългата зала.

— Нуждая се от пари! — викна кралят.

Без да се стреснат от театралниченето на английския крал, тамплиерите — командири на най-големия християнски орден от монаси-войни, отправиха погледи към другия край на масата, където Жак дьо Моле, наскоро пристигналият Велик магистър на техния орден, седеше със сключени като за молитва ръце.

— Е? — изрева Едуард.

Дьо Моле разпери ръце. Загорялото му лице остана безизразно, а в ясните му сиви очи не личеше никакъв страх от яростта на краля.

— Е? — рече троснато Едуард. — Ще ми отговорите ли и ще ми дадете ли благословията си?

— Кралю, ние сме твои поданици!

— Ей Богу, някои от вас са! — кресна в отговор Едуард, стана и се подпря с пръсти на масата. — Докато пътувах насам, минах покрай вашето имение Фрамлингъм със спретната къщичка на вратаря, с поля, пасища, развъдници за риба и овощни градини. Тези земи са мои. Говедата и овцете, които пасат там, ми принадлежат. Врабците, дето гнездят по дърветата и гълъбите във вашите гълъбарници, всичките са мои. Баща ми ви даде това имение, а аз мога да си го взема обратно!

— Всичко, което имаме — отвърна тихо Дьо Моле — идва от Бога. Дарено ни е от благородни владетели като твоя баща, за да можем да продължим борбата си против неверниците и да си възвърнем Светите места в отвъдморските земи.

Едуард Английски се изкушаваше да отвърне, че до този момент тамплиерите не се справят особено добре с тази задача, но сетне погледна към другия край на помещението и тъмнокосият секретар, който седеше в нишата на прозореца, улови погледа му и поклати леко глава. Кралят издиша шумно през нос и вдигна очи към лакирания дървен таван.

— Имам нужда от пари — продължи той. — Войната ми в Шотландия е към края си. Само да пипна онова копеле, оня скитник Уолъс…

— С Франция не сте във война — прекъсна го Дьо Моле. — Двамата с Негово кралско величество Филип IV всеки момент ще подпишете договор за вечен мир.

Едуард долови ироничната нотка и едва сподави усмивката си.

— Твоят син — продължи дьо Моле, — твоят престолонаследник, принцът на Уелс, ще се ожени за дъщерята на Филип IV, принцеса Изабела. Тя ще донесе голяма зестра.

Джон дьо Варен, граф на Съри, който седеше от лявата страна на краля, се оригна шумно, без нито за момент да отмести воднистосините си очи от дьо Моле. Едуард го настъпи под масата.

— Добрият граф — вметна кралят — може да не е особено елегантен в отговора си, но сеньор дьо Моле, ти ни се присмиваш. Изабела е само на девет години. Ще минат още цели три години, докато стигне възраст за омъжване. А аз трябва да напълня хазната до няколко месеца. Налага се до средата на лятото да събера нова армия за Шотландия.

Едуард огледа обнадеждено водачите на тамплиерите. „Е, не може да не помогнат,“ помисли си той. „Все пак са англичани. Знаят какви мъчнотии са ме налегнали.“ Посивялото, обветрено лице на Бартолъмю Бадълсмиър, чиято глава бе плешива като яйце, не издаваше никакво състрадание. До него седеше Уилям Симс с нашарено от рани лице и черна превръзка на едното око. Русата му коса падаше на мазни къдрици, обрамчвайки тясно, зло лице. „Никаква надежда при тях,“ помисли си Едуард. „И двамата са тамплиери до мозъка на костите. Грижа ги е единствено за проклетия им орден.“ Едуард се опита да улови погледа на Ралф Легрейв, който преди двадесет години бе един от неговите рицари. Сега обаче носеше бялата туника на тамплиерите, украсена с червения им кръст, и по откритото му лице с гладка като на момиче кожа не личеше дори бегла загриженост за някогашния му господар. Срещу Легрейв седеше високият, прегърбен Ричард Бранкиър, велик шамбелан на тамплиерите в Англия. Той просто избърса нос с опакото на ръката си. Късогледите му очи избягваха погледа на краля; вместо това Бранкиър ги сведе с нажалено лице към сметководната книга пред себе си.

„Все едно е някакъв жалък търговец,“ помисли си Едуард, „гледа на мен като на несигурно начинание.“ Той погледна към сключените си в скута ръце. „Как ми се иска да им счупя главите,“ мина му през ума. До него дьо Варен размърда крака под масата, като движеше бавно глава ту на една, ту на друга страна. Едуард хвана китката на графа и я стисна. Дьо Варен не беше най-умният от неговите графове и Едуард го познаваше твърде добре: ако тази среща продължеше твърде дълго и тамплиерите започнеха да се инатят, дьо Варен нямаше да се поколебае да ги обиди и дори да прибегне до физическо насилие. Едуард погледна към мъжа, който седеше в еркера на прозореца и гледаше долу към двора. „Виж го ти навъсеното му копеле!“ помисли си той. Сър Хю Корбет, пазителят на тайния кралски печат, трябваше да седи от дясната му страна, вместо да зяпа през прозореца и да бленува за лененорусата си съпруга. Мълчанието в трапезарията на манастира се проточи. Тамплиерите седяха като издялани от камък.