Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

„Все едно е някакъв жалък търговец,“ помисли си Едуард, „гледа на мен като на несигурно начинание.“ Той погледна към сключените си в скута ръце. „Как ми се иска да им счупя главите,“ мина му през ума. До него дьо Варен размърда крака под масата, като движеше бавно глава ту на една, ту на друга страна. Едуард хвана китката на графа и я стисна. Дьо Варен не беше най-умният от неговите графове и Едуард го познаваше твърде добре: ако тази среща продължеше твърде дълго и тамплиерите започнеха да се инатят, дьо Варен нямаше да се поколебае да ги обиди и дори да прибегне до физическо насилие. Едуард погледна към мъжа, който седеше в еркера на прозореца и гледаше долу към двора. „Виж го ти навъсеното му копеле!“ помисли си той. Сър Хю Корбет, пазителят на тайния кралски печат, трябваше да седи от дясната му страна, вместо да зяпа през прозореца и да бленува за лененорусата си съпруга. Мълчанието в трапезарията на манастира се проточи. Тамплиерите седяха като издялани от камък.

— Да не искате да падна на колене? — каза троснато кралят.

Сетне зачопли с нокът едно петно на пурпурната си туника. С ъгълчето на окото си зърна как Бранкиър се навежда и прошепва нещо в ухото на дьо Моле. Великият магистър кимна бавно.

— Кралската хазна в Йорк ли е? — попита дьо Моле.

— Да, съкровищницата ми е там, но в нея няма пукната пара! — сряза го Едуард.

Бранкиър извади ръка изпод сметководната книга и хвърли на масата една златна монета. Едуард я улови ловко. Когато я погледна, сърцето му спря за момент и той изкриви лице към дьо Варен.

— Още една! — прошепна, докато му я подаваше.

Графът я огледа с любопитство. Беше голяма колкото шилинг, но изглеждаше сечена наскоро и от двете й страни имаше по един нескопосано гравиран кръст. Той я претегли внимателно с ръка.

— Е? — рече хапливо Едуард. — Само толкова ли ще ми дадете?

— Казваш, че нямаш съкровище. — Бранкиър се наведе над масата и посочи с костеливия си показалец монетата, която дьо Варен прехвърляше от едната в другата си ръка. — И все пак, Твое величество, тези монети се появяват из цял Йорк. Те са наскоро и хубаво сечени. Не идват ли от твоята съкровищница?

— Не — отговори Едуард. — След пристигането ми около Йорк се появиха десетки такива, но те не са от нашия монетен двор.

— Кой би могъл да има толкова злато? — поинтересува се Бранкиър. — И как успява да сече такива скъпи монети?

— Не знам — отвърна Едуард. — Но ако знаех, щях да конфискувам златото и да обеся негодника, дръзнал да прави това!

Той извади от кесията си един тънък като лист шилинг и го хвърли на масата.

— Ето какво произвежда моят монетен двор, сър Ричард: така наречените сребърни монети. В тях има толкова сребро, колкото имам в… ръката си! — добави бързо той.

— Но кой би пускал подобни монети? — настоя дьо Моле. — Кой има толкова злато и същевременно възможност да сече такива скъпи пари?

— Не знам! — кресна Едуард. — А и с цялото ми уважение, сеньор, това си е моя работа. В нашето кралство фалшифицирането на монети се счита за държавна измяна. Не виждам какво общо има това с въпроса.

— Който е?

— Заем от петдесет хиляди лири стерлинги — отвърна Едуард.

Тамплиерите се размърдаха и заклатиха глави.

— Не можете ли — обади се Бадълсмиър, като гледаше втренчено седналия срещу него Бранкиър — да помолите Филип Френски за заем? Да вземете парите и после да не искате зестра от дъщеря му? Все пак пратеникът на Филип, сър Амори дьо Краон, в момента се тъпче в кухнята на манастира.

Едуард хвърли поглед към Корбет. Споменаването на неговия заклет враг и политически противник явно бе привлякло вниманието на последния.

— Какво мислиш по този въпрос, сър Хю? — подвикна Едуард. — Дали да не те изпратя във Франция да помолиш моя брат во Христе да изпразни съкровищницата си?

— Със същия успех можеш да ме пратиш на луната, Твое величество: Филип е по-фалирал и от теб.

— Всъщност какво искаш! — намеси се дьо Моле. — Заем или подарък?

Едуард се ухили до уши и намигна на Корбет: тамплиерите се канеха да преговарят.

— Ако ми предложиш подарък, дьо Моле — отвърна му закачливо кралят, — ще го приема.

— Нека ти обясня — продължи Великият магистър. — При условие че признаеш официално цялата собственост на тамплиерите в Англия и Гаскония…

Едуард вече кимаше припряно.

— … и правото на свободно преминаване на нашите търговци; и тамплиерската ни църква в Лондон. Говоря за официално признаване — додаде дьо Моле — на цялото ни имущество, движимо и недвижимо.