Пол Дохърти: Блуждаещи огньове

Останалите се присъединиха към него. В подножието на хълма се виждаха руини: изоставена църква, къща на свещеник, а по-нататък по обраслата улица — запуснати останки от кръчма, обградена от разрушени къщи.

— Изоставено село — въздъхна Бедният свещеник. Той посочи към птичките, накацали по старите покриви. — По всичко личи, че никой не живее в него.

— Какво се е случило тук? — попита Игуменката. — Какво е това? — добави тя на френски.

— Чумата, госпожо — отвърна Бедният свещеник. Игуменката го погледна изненадано.

— Не знаех, че разбирате френски — нацупи се тя.

— Не сте ме питала, госпожо. Брат му застана до него.

— Това ми напомня за нещо, братко.

— Да, така е — промърмори Бедният свещеник.

— Няма смисъл да стоим тук и да бърборим — отсече Ханджията, който отново пое водачеството на групата, след като мъглата се вдигна. — Сър Годфри е прав — скоро ще се стъмни и не ми се иска да обикалям кентската пустош и да се натъкна отново на някое тресавище.

Те бавно се спуснаха по обраслата пътека към развалините. От върха на хълма, окъпано в слънчева светлина и заобиколено от зелени поля, селото изглеждаше приятно, дори привлекателно. Но сега, когато напредваха по изоставената улица, поклонниците не бяха толкова сигурни. Слънцето се скри зад облак и лекият вятър вдигна прах под копитата на конете им, блъсна висящите капаци на прозорците и проскърца в отворените врати. Те се събраха в центъра на селото, близо до кладенеца с напукани стени. Бесилката до него се беше наклонила и приличаше на обвиняващ пръст, насочен към небето. От ръждясалата кука висеше парче изгнило въже и танцуваше на вечерния бриз, сякаш някакъв призрачен труп все още висеше на него.

— Какво е станало тук? — повтори Игуменката. — Защо е изоставено селото?

— Преди трийсет години — отвърна Бедният свещеник — тук е върлувала Черната смърт.

Думите му смълчаха всички, дори конете изглеждаха уплашени от споменаването на ужасната епидемия, която при преминаването си през Англия беше покосила двама от трима души във всеки град.

— Вярно е — проговори Рицарят. — Можеш да видиш много такива селища надлъж и нашир из кралството. Призрачни къщи, празни кръчми, рушащи се църкви. Хората просто са измрели, а онези, които оцелели, са избягали. — Той се огледа. — Тук някъде трябва да е общинското гробище.

— Безопасно ли е да останем тук? — дрезгаво попита Икономът, а кръглите му очи бяха изпълнени със страх. Той се взираше в празния вход на старата кръчма, сякаш там се беше притаила Чумата и ги наблюдаваше, готова да нападне.

— Разбира се, че е безопасно — проговори Лекарят, като намести кожената наметка около раменете си. — Смъртта е отминала, констелациите и звездите са разпръснали злокачествените телесни течности. Освен това нося в багажа си мощно лекарство срещу чума. Струва само…

— Да, да — прекъсна го Рицарят. — Селото е празно, защото хората са измрели. Дори разбойниците отбягват такива места, значи ще бъдем в безопасност тук. — Той посочи към полусрутената камбанария на църквата. — Ще нощуваме там, ще съберем дърва, ще запалим огън и ще си приготвим удобни постели. Ще бъде по-чисто и приятно, отколкото в която и да е кръчма. Хайде!

Продължиха напред, но все още бяха унили — в изоставеното село цареше тайнствена и зловеща атмосфера. Всяка блъснала се врата или внезапно излетяла от прозорците птичка ги стряскаше и те неловко се разсмиваха, за да прикрият нервността си.

— Може би призраците на мъртвите още живеят тук? — промърмори с ъгъла на устата си Бедният свещеник. — Може да се възпротивят на присъствието ни.

— Тогава ще кажем молитвите си, братко — отвърна Орачът. — Няма от какво да се боим. Нали изкупуваме греховете си.

Те стигнаха до църквата, прекосиха запустялото гробище и влязоха през охлузената врата. Сградата беше в много добро състояние — имаше само няколко дупки на покрива и малко отломъци по пода, но иначе мястото беше достатъчно уютно, за да прекарат там нощта. Разседлаха конете и ги отведоха до близката къща. Мелничарят и Икономът предложиха да нарежат трева и всяко животно получи своя дял овес. Рицарят нареди на Йомена и Оръженосеца да съберат съчки за огъня. Игуменката, разбира се, трябваше да има отделно кътче, въпреки че нямаше нищо против да разговаря там със своя красив бледен прелат. Бедният свещеник и брат му минаха през полуразрушената преграда между хора и кораба и влязоха в храма. Искаха да се убедят, че не вършат богохулство, но олтарът го нямаше — само една кука в тавана показваше, къде някога е висяла дарохранителницата с Тялото Христово.