Пол Дохърти - Пеещата галерия

— Как е възможно подобни хора да спят толкова добре? — прошепна Ателстан.

Годрик беше наръгал някакъв мъж на пазара, беше го съборил на земята, беше му взел кесията и беше побягнал. Вероятно разбойникът се беше надявал, че ще му се размине, но впоследствие беше имал нещастието да попадне на група градски чиновници и слугите им, които бяха вдигнали врява и го бяха преследвали чак до „Сейнт Ерконуолд“. Ателстан тъкмо се беше опитвал да поправи олтарната преграда, когато Годрик беше потропал на вратата. След като му беше отворил, убиецът се беше промушил покрай него в църквата, едва дишайки и размахвайки все още окървавения от престъплението си нож, а после се беше затичал към олтара и беше закрещял: „Убежище! Убежище!“. Преследващите го чиновници не бяха влезли в църквата, тъй като бяха очаквали, че като секретар на сър Джон Кранстън Ателстан ще предаде Годрик в ръцете им. Ателстан обаче беше отказал.

— Това е Божи дом! — беше им изкрещял той. — Защитен от Светата църква и от краля!

И така, чиновниците бяха престанали да се занимават с Годрик и с монаха, но бяха поставили на вратата пазач и се бяха заклели, че ако се опита да избяга, престъпникът ще бъде убит на място. Ателстан се взря в мрака и видя, че Годрик все още спи.

После монахът се зае да приготви олтара за литургията, изваждайки окъсания требник и два криви свещника. Върху безупречно чистата олтарна покривка постави един очукан посребрен потир, един поднос с нафора и две малки стъкленици, едната от които беше пълна с вода, а другата — с вино. Накрая влезе в усойната ризница, облече си свещеническите одежди, прекръсти се и излезе, за да застане пред Бог Отец и — под формата на хляб и вино — да му принесе в жертва Бог Син. Ателстан се прекръсти и започна да напява встъпителния псалм.

— „И ще се приближа до Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие.“ 4 4 Псалтир, Пс. 42:4. — Б.пр.

Годрик продължи да хърка, без да го е грижа за тайнството, което се извършваше само на няколко крачки от него. Бонавентура пък се настани в основата на стълбите, които водеха към олтара, облиза се и нетърпеливо размаха дългата си опашка — котаракът знаеше, че като награда за вниманието и търпението си скоро ще получи дълбока купичка гъсто мляко. Ателстан, който вече беше напълно погълнат от вълшебството на службата, бързо премина през пасажите от Апостолските послания и Евангелието. Когато стигна до освещаването на хляба и виното, в далечния край на църквата се отвори врата и през нея се вмъкна някаква фигура с нахлупена качулка, която безшумно прекоси сумрачния неф и коленичи до Бонавентура в основата на стълбите към олтара. Ателстан с мъка задържа погледа си върху хляба, който току-що беше осветил, превръщайки го в Тялото Христово, и запя Господната молитва: Pater Noster, qui est in caelis 5 5 Отне наш, Който си на небесата (лат.) — Б.пр. .

Гласът му отекна в пустия неф. После, както повеляваше канонът, монахът замълча и се помоли за мъртвите. Той си спомни за лесничея Фулк — един от енориашите му, убит при кръчмарска свада преди четири дни, а после и за родителите си, и за брат си Франсис… Когато лицата на близките му се появиха пред вътрешния му взор, очите на Ателстан се навлажниха и той ги затвори, за да прогони сълзите.

— Дано Господ ги дари с вечен покой — прошепна.

После монахът се изправи със залитане пред олтара и за стотен път се запита защо се чувства като убиец. Разбира се, във Франция, където се беше сражавал за Черния принц, най-големия син на стария крал, който беше искал да обедини короните на Франция, Кастилия и Англия, му се беше наложило да отнеме живота на доста мъже. Там той си беше служил с лъка и със стрелите не по-зле от който и да е друг. Ателстан си спомни трупа на онзи млад френски рицар със сини като метличина очи, взиращи се невиждащо в небето, руси коси, ограждащи лицето му като ореол, и гърло, пробито от неговата заострена стрела в пролуката между шлема и нагръдника. Въпреки че не чувстваше вина за смъртта му, монахът се помоли за онзи безименен рицар. В крайна сметка тогава бяха водили война, а Църквата учеше, че войната е част от човешката греховност; наследство от бунта на Адам.

— О, Боже, нима съм убиец? — запита се тихо Ателстан.

После отново се сети как като послушник в Блакфрайърс, близо до западната стена на града, беше нарушил обета си и се беше върнал в бащината си къща в Съсекс. Умът му тогава беше изпълнен с мечти за славни битки и той беше увлякъл по тези фантазии и по-малкия си брат. И така, двамата се бяха присъединили към една от онези групи стрелци, които по онова време се спускаха към Дувър по слънчевите и прашни пътища на Съсекс и прекосяваха блещукащото море, за да жънат бойни успехи из зелените поля на Франция. Брат му обаче беше убит и Ателстан беше донесъл скръбната новина на родителите си, които буквално бяха умрели от мъка. Тогава Ателстан се беше върнал в Блакфрайърс и се беше проснал по очи пред съвета на някогашните си братя доминиканци. След това се беше изповядал и беше помолил за прошка, а като изкупление за ужасните си грехове беше обещал да посвети живота си на Господ.