Кийра Кас: Короната

* * *

Същия следобед крачех тревожно из коридора, докато чаках Кайл пред Мъжкия салон. Отношенията ми с него бяха по-оплетени, отколкото с всички останали кандидати, но щеше да ми е най-лесно да започна със стария си приятел.

– Здрасти – каза той и дойде да ме прегърне. Усмихнах се при мисълта, че ако беше опитал същото нещо преди един месец, щях да извикам стражите. – Как се чувстваш?

Замислих се.

– Странно... ти си първият, който ми задава този въп­рос. – Отделихме се един от друг. – Май съм добре. Поне докато имам с какво да се занимавам. Остана ли без работа, се превръщам в кълбо от нерви. Татко е доста зле. И ми е много тежко, че Арън не се е върнал още. Очаквах да си дойде заради мама, но той дори не се обажда. Не трябваше ли поне това да стори?

Преглътнах, съзнавайки, че съм се поувлякла.

Кайл ме хвана за ръката.

– Добре, да помислим по въпроса. Замина за Франция и се ожени в рамките на един ден. Сигурно е затрупан с документи и официални дела. А може и още да не е чул за случилото се.

Кимнах.

– Прав си. Знам, че не сме му безразлични. Оставил ми е толкова прочувствено писмо.

– Е, видя ли. Пък и снощи баща ти изглеждаше на косъм от болничното легло. Това, че стои неотлъчно до майка ти и следи състоянието ù, навярно му дава чувство за контрол, макар всъщност нищо да не е в негови ръце. Кралицата се размина с най-лошото, а и винаги е била борбена личност. Спомняш ли си визитата на онзи посланик?

Засмях се.

– Онзи от Парагвайско-Аржентинския съюз?

– Да! – възкликна Кайл. – Спомням си го така, сякаш беше вчера. Държа се толкова грубо с всички, два дни поред се търкаляше пиян още по обяд, докато майка ти не го хвана за ухото и не го изхвърли през входната врата.

Поклатих глава.

– Как да го забравя? Помня и купищата телефонни обаждания от президента им след това.

Кайл махна небрежно с ръка.

– Това не е важно. Просто не забравяй, че майка ти не се дава лесно. Когато нещо опита да смути живота ù, тя просто го изхвърля на улицата.

Усмихнах се.

– Така си е.

Умълчахме се за момент и ме изпълни приятно, спокойно чувство. Толкова му бях благодарна.

– Заета съм до края на деня, но какво ще кажеш утре вечер да се видим?

Той кимна.

– Разбира се.

– Имаме за какво да си говорим.

Кайл сключи вежди.

– Например?

И двамата се обърнахме едновременно, мярнали някого с периферното си зрение.

– Простете, Ваше Височество – поклони се стражът, – но имате посетител.

– Посетител?

Той кимна, но не уточни.

Въздъхнах.

– Добре. Ще те намеря по-късно, става ли?

Кайл стисна ръката ми.

– Разбира се. Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Усмихнах му се, знаейки, че не го изрича просто ей така. Нещо ми подсказваше, че всички мъже в онази стая щях да ми се притекат на помощ, ако се наложеше, и това разведри поне малко черния ми ден.

Тръгнах надолу по витото стълбище, чудейки се кой ли е дошъл. Ако беше роднина, щяха да го отведат до стаята ми, а ако беше губернатор или друг официален гост, щях да съм получила писмено уведомление. Кой беше толкова важен, че трябваше да пазят самоличността му в тайна до последния момент?

Щом слязох на първия етаж, отговорът на въпроса ми вече стоеше там и ярката му усмивка накара дъха ми да спре.

Мерид Илеа не беше стъпвал в двореца от години. Спомнях си го като върлинест хлапак, не особено умел в салонните разговори. Но сега закръглените му бузи се бяха стопили, разкривайки острите черти на лицето му, а мускулестите му крайници се бяха налели и изпълваха кройката на костюма му до съвършенство. Гледаше ме в очите, докато вървях към него, и макар в ръцете му да имаше пълна кошница, се пок­лони с усмивка, сякаш не му тежеше изобщо.

– Ваше Височество – поздрави ме той. – Съжалявам, че идвам без предварително уведомление, но веднага щом чухме за майка ви, решихме, че трябва да направим нещо. Затова...

Той ми поднесе кошницата. Преливаше от подаръци. Цветя, тънки книжки, бурканчета със супа, овързани с панделки, и дори няколко пресни сладкиша, които изглеждаха толкова примамливо, че едва се сдържах да не грабна един.

– Мерид – отвърнах, което прозвуча като поздрав, въп­рос и укор едновременно. – Това е прекалено, като се имат предвид обстоятелствата.

Той сви рамене.

– Споровете нямат нищо общо с човешкото състрадание. Кралицата ни е болна и това е най-малкото, което можем да направим за нея.

Усмихнах се, трогната от неочакваната му поява. Махнах на един от стражите.