Кийра Кас - Короната

– Носете я в болничното крило, ако обичате.

Той взе кошницата и аз върнах вниманието си към Мерид.

– Родителите ти не са искали да дойдат?

Мерид пъхна ръце в джобовете си и направи гримаса.

– Опасяваха се, че ще възприемете посещението им като политически ход.

Кимнах.

– Напълно разбираемо. Но моля те, предай им да не се безпокоят за това в бъдеще. Все още са добре дошли тук.

Мерид въздъхна.

– Те не смятаха така. Не и като се има предвид как се разделиха с кралското семейство.

Споменът изскочи съвсем ясно в съзнанието ми и аз стис­нах устни.

Огъст Илеа и баща ми работеха заедно за унищожаването на кастовата система след смъртта на баба ми и дядо ми. Когато Огъст се оплака, че желаната промяна не се случвала достатъчно бързо, татко му нареди да се подчинява на краля си и да уважава стратегията му. Но времето минаваше, а животът в долните касти си оставаше същият, затова Огъст каза на баща ми, че трябвало да разходи „разглезения си задник“ по улиците на града. Татко винаги е бил търпелив човек, а доколкото си спомням, Огъст беше доста припрян. В крайна сметка помежду им възникна голям спор, след което Огъст и Джорджа грабнаха багажа си, включително и свенливия си син, и се изнесоха от двореца в ураган от накърнена чест и гняв.

Оттогава веднъж-два пъти бях чувала Мерид да коментира политически въпроси и да дава бизнес съвети по радиото, но сега ми беше трудно да синхронизирам онзи глас с движенията на устните му и приветливата му усмивка, при положение че някога бях свикнала да го гледам прегърбен и затворен.

– Откровено казано, нямам представа защо бащите ни не си говорят. Всички виждаме последиците от следкастовата дискриминация, с която от толкова време се борим. Мислех, че поне единият ще омекне и ще потърси другия. Вече отдавна не е въпрос на гордост.

Мерид ми предложи лакътя си.

– Искате ли да се поразходим, докато разговаряме?

Хванах ръката му и тръгнахме заедно по коридора.

– Е, Ваше Височество...

– Моля те, Мерид. Идлин. Познаваш ме още отпреди да се родя.

Той се подсмихна.

– Вярно е. Но в момента си регент и ми се струва нередно да пренебрегвам етикета.

– А аз как да те наричам?

– Предан поданик. Бих искал да предложа помощта си в този напрегнат момент. Знам, че отмяната на кастовата система не се случи толкова спонтанно, колкото всички се надявахте. Но аз прекарах доста години сред хората. Смятам, че познавам добре народния глас и ако прецениш, че информацията ми може да ти е полезна, не се колебай да ми кажеш.

Вдигнах вежди, обмисляйки думите му. Благодарение на контактите ми с кандидатите за Избора, напоследък се бях осведомила за живота на обикновеното население, но един експерт в областта на общественото мнение щеше да е доб­ро оръжие в арсенала ми. Особено предвид онова, което бях научила от писмото на Арън.

Болеше ме всеки път, когато си спомнех думите му, но знаех, че не би ми казал за враждебността на хората към мен, ако не смяташе, че ще ми е от полза някой ден. Вярвах в това, въпреки че ни напусна.

– Благодаря ти, Мерид. Ако намеря начин да облекча напрежението на баща ми, ще съм много щастлива. Искам, когато се върне на работа, в страната да цари спокойствие. Ще те потърся, ако имам нужда.

Той извади визитна картичка от джоба си и ми я подаде.

– Това е личният ми номер. Обади ми се по всяко време.

Усмихнах се.

– Родителите ти няма ли да се сърдят, че ми помагаш? Че общуваш с врага?

– Не, не – отвърна ведро той. – И твоите, и моите родители преследваха една и съща цел. Просто подкрепяха различни методи. А сега, когато майка ти е в такова състояние, не бива да се тревожиш за поправими неща, каквито несъмнено са хорските настроения. Допускам, че точно в този момент родителите ни биха одобрили съвместната ни работа.

– Да се надяваме – отвърнах аз. – Напоследък твърде много неща започнаха да се рушат. Иска ми се да поправя каквото мога.

Влязох във ваната и усетих, че във водата няма нито лавандулови соли, нито пяна – изобщо нищо ароматно. Елоиз беше мълчалива и сръчна, но не можеше да се конкурира с Нийна. Въздъхнах. Е, май нямаше значение, тъй като банята не беше нищо повече от тясно пространство, където най-сетне можех да спра да се преструвам, че знам какво върша. Свих колене до гърдите си и дадох воля на дълго сдържаните си сълзи.

Какво щях да правя? Арън го нямаше до мен, а се опасявах, че щях да допускам грешка след грешка без него. Защо не се обаждаше? Защо не беше хванал първия полет към дома?