Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Докато си говореха, на вратата се почука. Беше Дероше; канадецът идваше да им каже, че в малките часове на нощта от мансардата се разнесло някакво ужасно блъскане. Уолтър го попита дали е чул някой да се качва по стълбите след полунощ. Не, поклати глава Дероше. Преди полунощ обаче доловил нечии тихи, прокрадващи се стъпки из мансардата и по стълбището. Те сериозно го изплашили. Наставали лоши времена за Аркхам, при това много лоши, добави канадецът. Затова младият джентълмен трябвало на всяка цена да носи разпятието, дадено му от Джо Мазуревич. Дори денем вече било опасно, а камо ли, щом се стъмни… Днес например малко след зазоряване из къщата се разнесъл детски плач, който бързо бил прекъснат от нечия решителна ръка.

Щом изчерпаха темата, Гилман отиде в университета, ала изобщо не можа да се съсредоточи. Мрачните предчувствия тотално бяха обсебили съзнанието му и той очакваше всеки миг да получи някой нов съкрушителен удар от съдбата. На обед младежът хапна в университетската столова; докато чакаше десерта, взе оставения на съседната маса местен вестник и започна машинално да го разлиства отзад напред. Щом стигна до първата страница, изведнъж изтръпна и пребледня като мъртвец. Така и не дочака десерта. Побърза да плати, надигна се от мястото си и трескаво закрачи към вещерския дом. Трябваше веднага да се види с Елууд.

Във вестника пишеше, че миналата нощ в околностите на пасажа Орн при загадъчни обстоятелства бе изчезнало двегодишно дете. Най-вероятно ставаше въпрос за отвличане. Майка му — Анастасия Волейко, работничка в местната пералня — отдавна се опасявала от нещо подобно, обаче страховете ѝ се основавали на такива предразсъдъци, че никой не ги взел на сериозно. Волейко твърдяла, че от началото на март в близост до дома ѝ редовно се навъртал Кафявия Дженкин, от чието поведение тя разбрала, че малкият Ладислас е набелязан за жертвоприношение на ужасния Сабат в предстоящата Валпургиева нощ. Майката неведнъж се обръщала към своята съседка Мери Чанек с молбата да нощува при момченцето, ала егоистичната Чанек така и не се престрашила да го стори. Волейко не се обърнала към полицията, защото според нея там не вярвали в подобни неща. А откакто се помнела, всяка година в Аркхам и околностите му изчезвали деца — всяка! Мъжът, с когото живеела — Питър Словацки — също не си мръднал пръста да ѝ помогне, понеже „детето само му пречело и му създавало главоболия“.

Но причината да се облее в студена пот се дължеше на друг, доста по-кратък материал, поместен на същата страница. В него се привеждаше разказът на двама гуляйджии, които минали покрай пасажа малко след полунощ. Те признаваха, че били под алкохолно опиянение, но въпреки това били сигурни, че са зърнали най-странната — и идиотски облечена — компания, която били виждали някога. Тя се състояла от трима души: огромен негър, пременен с широка роба, изгърбена дъртачка в кафяви дрипи и бял хулиган по пижама. Старицата буквално влачела подире си младия непрокопсаник, а в краката на чернокожия през цялото време подтичвал някакъв домашен плъх, съдейки по това, колко гальовно се отърквал в глезените на гиганта.

Понеже Франк не си беше вкъщи, Гилман прекара целия ден сам в стаята на състудента си, потънал в някакъв ступор. Елууд се върна късно следобед, видимо разтревожен; веднага щом видял вестника, побързал да се прибере. Нито един от двамата вече не се съмняваше, че са се озовали в центъра на зловещи събития с неподозиран размах. Нещо чудовищно и немислимо се случваше пред очите им; среднощните кошмари нахлуваха в ежедневната реалност и само здравият разум и готовността да се противопоставят на страховитата заплаха можеше да ги спаси от още по-гибелни последствия. Без съмнение, рано или късно, Уолтър трябваше да отиде при психиатър, но по-добре да изчака малко, защото сега всички вестници бяха пълни със съобщения за отвлеченото вчера детенце.

Както и преди, оставаше пълна загадка какво всъщност се случва и тази страшна неизвестност бе влудяваща. Гилман и Елууд шепнешком обсъждаха най-различни предположения. Възможно ли бе Уолтър да е постигнал насън по-голям напредък в проучванията си на пространството и измеренията, отколкото наяве? Възможно ли бе в сомнамбулното си състояние да се придвижва из Вселената и другите светове, за чието съществуване не бе и подозирал? Къде ли се е намирал — ако действително е напускал мансардата — в нощите, когато е бил преследван от страховитите видения? Сумрачните кънтящи бездни… стръмният склон на онзи хълм… обляната в ярки цветове тераса и ширналият се под нея необятен град… притеглянето от неизвестните планети… черната завихрена спирала… Черният човек… покритата с кал тясна уличка и проскърцващите стълби… старата вещица и косматата ѝ твар с дългите зъби… стълпотворението от сфероиди и малкият полиедър… странният загар на Гилман… раничките на китката му… детето в ръцете на старицата… калните му стъпала… преданията и суеверията на чужденците… Какво ли означаваше всичко това? И доколко можеше да се обясни със законите на логиката и здравия разум?