Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

На сутринта на 27 април в стената на стаята, където Уолтър бе намерил временен приют, се появи миша дупка. Господин Домбровски незабавно я запуши, използвайки ламаринен лист, ала това означаваше, че отровата няма очаквания ефект върху плъховете. Те продължаваха да драскат и цвърчат във вътрешността на старите стени, смущавайки покоя на обитателите на вещерския дом.

Същата вечер Елууд не се прибра по обичайното време и Гилман реши да не си ляга, а да го изчака. Не му се искаше да заспива в празната стая, защото малко след здрачаване му се бе сторило, че отново вижда злокобната старица, обсебила кошмарните му сънища. Халюцинация ли бе това? Беше я зърнал в един запустял вътрешен двор, докато крачеше умислен към къщи. В купчината боклук до краката ѝ се забелязваше някакво движение, сякаш дребно животинче ровичкаше из отпадъците… Вещицата също го бе забелязала и му се бе ухилила зловещо в сумрака… Истина ли беше това, или просто така му се бе сторило?

Франк се върна в квартирата доста късно, после двамата беседваха дълго време и заспаха едва в малките часове на нощта. На следващата сутрин студентите се чувстваха толкова уморени и недоспали, че нямаха търпение да се свечери, за да мотат да си наваксат със съня. Прекараха деня в учене и обсъждане на математическите проблеми, които продължаваха да вълнуват Уолтър с неотслабваща сила, и размишляваха доколко съществена би могла да бъде връзката на тази дисциплина с древните магически тайнства и фолклорните предания. Когато заговориха за старата Кезия Мейсън, Елууд се съгласи, че колегата му има всички основания да предполага, че по някакъв начин магьосницата е имала достъп до изключително важна и потресаваща за времето си научна информация. Навярно това можело да се обясни с обичая на тайните вещерски култове да съхраняват, предавайки от поколение на поколение, удивителни тайни, принадлежащи към далечни, отдавна забравени епохи. Ето защо, добави Франк, не бивало да се изключва възможността магьосницата действително да е владеела изкуството да преодолява границите на измеренията. Неслучайно в старовремските оказания често се споменавало, че за вещиците материални прегради не съществуват. А кой би могъл да каже кое в древните легенди почива на обективни факти и кое — на художествена измислица?

Гилман внимателно изслуша казаното от състудента си и изтъкна, че никой не знае дали съвременният изследовател може да овладее тези умения, движейки се единствено по пътя на чистата наука и математическите анализи. Успехите в тази сфера, допълни той, можело да доведат до опасни и непредсказуеми последици, защото никой нямал и най-бегла представа какво точно се случва в пространствените сфери, които граничат с нашата, но са абсолютно недостъпни за нас. От друга страна, откриващите се перспективи били безгранични. Например — във Вселената със сигурност имало такива пространствени измерения, където времето просто не съществувало; следователно, ако човек се прехвърли там, би могъл да живее безкрайно дълго, без организмът му да старее и да е подложен на обичайните метаболитни процеси. Тоест човек можело да отиде в подобна пространствена сфера и оттам да се върне на Земята в далечното бъдеще — или далечното минало — на същата възраст, на която е напуснал нашата планета.

За съжаление, въздъхна Уолтър, нямало никаква ясна и достоверна информация дали някой някога е успял да стори подобно нещо. Старинните предания били двусмислени и объркващи, а по-близките до нас исторически периоди неизменно свързвали всеки опит да се излезе отвъд пределите на триизмерната ни реалност с необходимостта от свръхестествен и нечестив съюз с демонични същества и пратеници „от отвъдното“. Тук на преден план изпъквала страшната фигура на вестителя — или по-скоро представител — на тайнствените чудовищни сили. Това бил така нареченият Черен човек от вещерските тайнства, известен още и под името Нйарлатхотеп в скверния „Некрономикон“ По-нисшестоящите по ранг посредници на тъмните сили често приемали облика на животни или странни хибриди; древните оказания ги описвали като неразделни спътници на вещиците… След тези свои думи Гилман сънливо се прозина; събеседникът му също умираше за сън, ето защо двамата решиха да отложат интересния си разговор за друг път и да си лягат, защото отново беше станало късно. Докато се унасяха, до ушите им достигнаха залитащите стъпки на подпийналия Джо Мазуревич, който тъкмо се прибираше от поредната си почерпка. Когато най-сетне успя да уцели ключалката и нахълта в стаята си, полякът тутакси започна да се моли на висок глас, надавайки нечовешки, изпълнени с отчаяние възгласи.