Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

След като се изкъпа и се преоблече в чисти дрехи, Гилман се помъчи да си спомни какво още бе видял след онази сцена в неизвестното помещение, озарено от призрачната виолетова светлина, но нищо конкретно не изникваше в съзнанието му. Навярно потресаващата сцена бе възникнала в подсъзнанието му под влияние на мислите за запечатаното таванско помещение над мансардата, което тъй неумолимо привличаше вниманието му напоследък. Оттам насетне спомените му бяха смътни и фрагментарни — сякаш отново се рееше из тъмната пропаст, след което се озова сред още по-голяма и непрогледна бездна, където виденията му вече нямаха точно определена форма. Бе отведен там от неизменно съпътстващите го същества — стълпотворението от издължени сфероиди и малкия полиедър — които неусетно и също като него се преобразиха в облаци мъгла (или пара) при прехода в черния мрак на втората бездна. Някъде отпред се рееше още нещо, което приличаше на още по-голям мъгляв облак, и въпреки че от време на време променяше очертанията си, Уолтър не можеше да се сети що за облик придобиваше. Както му се стори, придвижваха се не по права линия, а по-скоро описваха невероятни кривини или спирали в шеметните завихряния на ефира, където не действаха физическите и математическите закони на познатия на човечеството Космос. После се появиха едва различими исполински сенки — някаква чудовищна пулсация, достъпна само отчасти за слуха, огласяна от високите, пронизителни тонове на невидима флейта… Тук спомените на студента окончателно секваха. След кратък размисъл той предположи, че тези последни видения са проникнали в съновиденията му от „Некрономикон“ и по-точно от онази негова част, където се говореше за безумното божество Азатхот, което властва над пространството и времето от черния си трон в сърцето на Хаоса…

Щом изми кръвта от китката си, Гилман видя, че ухапването на плъха не беше никак сериозно; единственото озадачаващо нещо бе разположението на двете мънички рани. Внезапно му хрумна, че по завивката и чаршафите нямаше и едно петънце кръв, което също му даваше повод за размисъл, при положение че не бе ставал от леглото. Значи, все пак ходеше насън, макар и в пределите на стаята си, а плъхът го бе ухапал, докато беше седял на стола си или бе вършил нещо друго. Студентът огледа внимателно цялата квартира, търсейки петна и дори изсъхнали капчици кръв, ала не откри нищо подобно. Може би трябваше да посипе с брашно не само външния коридор и площадката, но и вътре в мансардата, макар че едва ли се нуждаеше от други доказателства, че страда от сомнамбулизъм. Беше повече от ясно, че е болен; оттук насетне пред него имаше един път — да се справи със заболяването си.

Тази сутрин странното притегляне от Космоса беше отслабнало, обаче се появи друго усещане. Гилман почувства смътното, но поразително силно желание незабавно да избяга някъде далеч от всичко, което го заобикаля. Някакъв неведом глас му нашепваше, че ако не се махне час по-скоро от тук, ще бъде сполетян от нещо ужасно. Обаче младият мъж побърза да го заглуши и се насочи към странната статуетка върху писалището. Грабна я и в същия момент почувства как предишното магнетично привличане от север се усилва, макар и да не можеше да се сравнява по настойчивост с импулса да зареже всичко и да избяга.

С необикновената фигурка в ръка Уолтър се спусна надолу по стълбите и похлопа на вратата на Елууд. Трябваше да мобилизира цялата сила на волята си, за да игнорира ехтящия от първия етаж напевен вой на суеверния Мазуревич. За щастие, този път Франк си беше у дома, но тъкмо се готвеше да излиза. Още не бил закусвал и възможно най-скоро трябвало да хапне нещичко, защото умирал от глад, а след това имал важни лекции. Гилман трябваше да побърза, за да му разкаже всичко, свързано със страховете и съновиденията му в последно време. Състудентът му го изслуша с голямо търпение и искрено съчувствие. И той беше на мнението, че Уолтър не бива да чака и наистина е необходимо да предприеме нещо. Елууд бе поразен от измъченото и изпито лице на колегата си, както и от необикновения му загар, забелязан през последната седмица и от мнозина други. Накрая обаче призна, че едва ли може да помогне на госта си с конкретен съвет. Той не бе виждал Гилман да броди насън из къщата и нямаше представа какво ли би могло да провокира натрапчивите му кошмарни сънища. Макар че…

Франк се замисли. Всъщност една вечер тъкмо се прибирал, когато случайно подочул разговора между Джо Мазуревич и младия френски канадец, който живеел в стаята точно под Уолтър. Двамата споделяли страховете си във връзка с наближаващата Валпургиева нощ, до която оставали броени дни, и изразявали дълбокото си съжаление за печалната съдба на младия джентълмен, наел вещерската мансарда. Дероше (така се казвал канадецът) споменал, че почти всяка нощ чувал от стаята над него множество стъпки — както на боси, така и на обути крака — а веднъж дори се качил на горния етаж с намерението да надникне през ключалката, за да види с какво точно се занимавал съседът му, та смущавал съня му. Ала още щом изкачил стъпалата, Дероше се вцепенил, понеже зърнал призрачно виолетово сияние, процеждащо се изпод вратата на мансардното помещение. А щом дочул и гласовете, долавящи се от вътрешността на обитаваната от вещицата стая, се разтреперил като лист, обърнал се и по най-бързия начин се прибрал в квартирата си и залостил вратата си. Елууд добави, че това признание на канадеца било изречено с поверителен, съзаклятнически шепот.