Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Наетата от Гилман стая представляваше помещение с внушителни размери и доста необичайна форма — северната ѝ стена имаше забележим наклон навътре, а и бездруго ниският таван допълнително се снишаваше в северната ѝ част. В наклонената стена младият мъж откри неголяма пролука с неравни ръбове — без съмнение вход към миша дупка — и още няколко подобни отвора, но вече внимателно запълнени; нямаше други признаци да е имало — или да има — достъп до пространството между наклонената стена на стаята и съвършено правата ѝ външна стена. Ако човек погледнеше към мансардата отвън, веднага щеше да види, че някога в северната ѝ стена е имало и прозорец, но и той отдавна бе зазидан. Пространството над скосения таван на стаята, което би трябвало да има наклонен под, се оказа недостъпно за студента; когато той се изкачи по една преносима дървена стълба до покрития с гъсти паяжини таван с абсолютно равен под, откри над входа на стаята си стена. В тази стена имаше отверстие, което бе плътно закрито от дъски; те бяха заковани с дебели дървени гвоздеи, широко използвани в колониалната епоха. Ала колкото и настоятелни да бяха молбите и увещанията на Уолтър, флегматичният и рядко упорит хазаин категорично му отказа достъп до прилежащите към стаята му затворени пространства.

С течение на времето интересът на младежа към това, което можеше да крият наклонената стена и таванът на квартирата му, само се засилваше и той започна да си мисли, че величината на ъгъла между тях навярно има някакъв математически смисъл, криещ разковничето към необяснимото им предназначение. Старата Кезия, размишляваше той, със сигурност е имала сериозни причини да живее в помещение с такава странна форма; нали според архивите именно тя е заявявала, че посредством съчетанието на определени ъгли може да се напуснат пределите на нашето измерение… Постепенно обаче затворените прилежащи пространства към стаята му все по-малко привличаха вниманието му, което се насочи не към скритото зад стената на мансардата му, а към онова, което се намираше вътре, в нея.

Първите симптоми на нервното му заболяване и нездравите съновидения се появиха в началото на февруари. Очевидно през цялото време, откакто Гилман живееше във вещерския дом, причудливата форма на мансардното помещение му оказваше странно, почти хипнотично въздействие; в тази мрачна зима той често се улавяше да се взира в линията, съединяваща наклонената стена и скосения таван. Някъде по същото време студентът започна да изпитва и нарастващо безпокойство, породено от неочаквано връхлетялата го неспособност да се концентрира върху изучаваните от него научни дисциплини. Това безпокойство бе напълно оправдано, защото датите на изпитите му неумолимо наближаваха. Проблеми му създаваше и невероятно изостреният му слух; животът му се бе превърнал в постоянна, почти непоносима какофония, но най-ужасното беше натрапчивото усещане, че в този хаос присъстват нови , нечувани досега звуци, намиращи се нейде на самата граница на възприятията му. Що се отнася до тривиалните шумове, най-отвратителните звуци се издаваха от плъховете, сновящи из кухините на старите стени. Понякога скърцането и драскането им бе не само потайно, но и някак преднамерено , сякаш искаха да привлекат вниманието им. Най-страшен обаче беше необяснимият тътнеж, който се чуваше ту откъм наклонената северна стена, ту откъм тавана; в тези мигове Гилман неволно потреперваше, сякаш предусещаше появата на някакъв неведом ужас, който само чакаше своя час, за да го обсеби напълно.

Неусетно сънищата му напълно излязоха извън пределите на нормалното и той се досещаше, че състоянието му се дължи на задълбоченото едновременно изучаване на математиката и древния фолклор. Младият мъж прекарваше твърде много време в трескави размишления над възможността за съществуване на тайнствени пространства, които — както му подсказваха математическите формули — трябваше да се намират отвъд трите измерения на познатия ни свят. Не му даваше покой и мисълта, че старата Кезия Мейсън навярно е била направлявана от сили, превъзхождащи човешкия разум, които са ѝ позволили да надзърне и дори да проникне в тези недостижими за простосмъртните измерения. Съдебните протоколи бяха съхранили твърде много красноречиви свидетелства за съществуването на явления, неподлежащи на рационално обяснение в контекста на традиционния човешки опит, натрупан посредством петте ни възприятия. Описанията на чудноватия спътник на вещицата — дребното острозъбо изчадие — също се отличаваха със забележителен реализъм, въпреки крещящата фантасмагоричност на някои детайли.