Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Такива прехвърляния, развиваше тезата си Гилман, изискват две последователни стъпки: първо, изход от познатата ни триизмерна сфера, и второ, вход в някаква друга триизмерна сфера, навярно отдалечена на необозримо разстояние от нас. Няма основания да се допуска, че в повечето случаи подобни преходи в пространството са съпроводени със заплаха за живота. По принцип всяко същество от триизмерното пространство без проблеми би могло да оцелее и в четвъртото измерение. Що се отнася до втората стъпка, там всичко ще зависи от това, каква именно част от триизмерното пространство ще бъде избрана за крайна цел на преместването. Обитателите на едни планети спокойно биха могли да живеят и на други; дори на планети, принадлежащи към различни галактики или сходни пространствени фази на друг пространствено-времеви континуум, макар че, без съмнение, броят на несъвместимите в това отношение и негодни за обитаване от страна на човека небесни тела или части на Космоса е огромен и те често са разположени в близост едно до друго.

Не е изключена и вероятността обитателите на една пространствена плоскост да са способни да живеят и в други, за чието съществуване не само не подозират, но и които даже не се вписват във физическите им представи, тоест светове с определено или неопределено множество допълнителни измерения. Такива светове може да се намират вътре или извън дадения пространствено-времеви континуум. Разбира се, този въпрос подлежи на по-нататъшно проучване, обаче с пълна увереност може да се твърди, че измененията в живия организъм, съпровождащи прехода от една пространствена плоскост на друга, по-висша, не са свързани с някакви разрушителни последствия за биологичната цялост на този организъм. Уолтър не можеше да обоснове достатъчно ясно този последен пункт от разсъжденията си, ала тази мимолетна слабост на теорията му напълно се компенсираше от задълбочените му знания по отношение на множество други изключително сложни проблеми. Професор Ъпхем остана особено впечатлен от изтъкнатата от студента близост между висшата математика и някои аспекти на древната магия, чиито тайнства са достигнали до нас от безкрайно далечни епохи — доисторически, а може би и дочовешки — когато познанията за Вселената и нейните закони са били значително по-дълбоки от нашите.

В началото на април Гилман се обезпокои не на шега от прогресиращото си заболяване. Тревогата му се засилваше допълнително от разказите на съседите му, които бяха започнали да се оплакват от неговия сомнамбулизъм. Съдейки по всичко, студентът напускал постелята си в малките часове на нощта, защото сънят на живеещия на долния етаж мъж бил смущаван от проскърцването на дъсчения под на мансардата. Според съседа се чувало и трополене на ботуши, което Гилман категорично отхвърли, защото всяка сутрин намираше обувките и дрехите си на същото място, където ги оставяше вечер. Очевидно, каза си той, ставаше въпрос за слухови халюцинации; нима и самият той не бе долавял — включително и посред бял ден — различни шумове иззад наклонената северна стена и над скосения таван? Вероятно в резултат на тези мисли патологично изостреният му слух започна да различава едва доловими звуци от прокрадващи се стъпки, идващи откъм запечатаното пространство над стаята му, като понякога тези халюцинации му се струваха ужасяващо реални.

Нямаше съмнения за едно — Уолтър страдаше от сомнамбулизъм. Как иначе да си обясни обстоятелството, че на два пъти в различни нощи бе отсъствал от стаята си, а обувките и дрехите му си бяха на мястото? Той научи за това от своя състудент Франк Елууд, който бе принуден поради липса на средства да се нанесе в тази мрачна и отбягвана от жителите на Аркхам къща. Потънал в учене в часовете след полунощ, Елууд реши да се обърне към Гилман, понеже диференциалните уравнения му създаваха големи трудности. Той се качи по стълбите и почука на вратата на колегата си, ала никой не му отвори. В друг случай Франк щеше да вдигне рамене и да се прибере в квартирата си, но този път наистина се нуждаеше от помощ, ето защо колебливо протегна ръка към дръжката. За негова изненада се оказа, че помещението не е заключено. С надеждата, че колегата му няма да се ядоса, ако вежливо му обясни за какво става дума, Елууд открехна вратата и огледа мансардата, обаче там нямаше никого. Няколко дни по-късно историята се повтори. Щом изслуша разказа на състудента си, Уолтър сериозно се замисли къде ли е скитал посред нощ — при това бос и по пижама? Трябваше на всяка цена да разбули тази загадка, ако проявите на сомнамбулизъм продължат. Най-малкото, можеше да посипе брашно в коридора и на сутринта щеше да провери накъде водят следите. Той погледна към тесния прозорец, ала веднага поклати глава. От външната му страна нямаше никакви опорни точки, където би могъл да стъпи, следователно вратата си оставаше единственият изход от стаята.