Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Към средата на април болезнено изостреният слух на младия мъж бе подложен на ново изпитание — до квартирата му започна да достига тънкият, виещ глас на суеверния Джо Мазуревич, работник в местната тъкачна фабрика, който почти всяка нощ пламенно отправяше безкрайно дълги молитви към Бога. Мазуревич живееше на първия етаж на къщата и обичаше да разказва протяжни, объркани истории за призрака на старата Кезия и косматото ѝ зверче с дългите зъби. По думите му тази нечестива двойка му се явявала толкова често, че се спасил единствено благодарение на сребърното разпятие, дадено му от отец Иваницки от църквата „Свети Станислав“. Причината Джо да започне да се моли с такава жар се дължала на обстоятелството, че наближавал Великият Сабат. В първата майска нощ — известна още и като Валпургиева нощ — най-страшните сили на злото напускали Ада и идвали на Земята, а всички слуги на Сатаната се събирали, за да се отдадат на неназовими, кощунствени ритуали и тайнства, които просто не може да се опишат с думи. Според Мазуревич това бе тягостно и мрачно време за Аркхам — безследно изчезвали хора, в това число и невръстни дечица — и поради тази причина людете трябвало да се отдадат на пост и молитва и да си отварят очите на четири. Ето, вече цели три месеца, откакто старата вещица и Кафявия Дженкин не се били мяркали пред очите нито на суеверния поляк, нито на сънародника му Пол Чойнски, нито на някой друг… което можело да означава само едно. След като се скатават, значи, са намислиш нещо — изтъкна дълбокомислено Джо.

Обезпокоен от своето влошаващо се състояние, на 16 април Гилман най-накрая реши да отиде на лекар. За негова изненада се оказа, че температурата му не е толкова висока, колкото очакваше. Докторът го разпита за симптомите му и го посъветва да се обърне към специалист по заболявания на нервната система, а най-добре — към психиатър. Препоръките му бяха да прекъсне занятията си и да се отдаде на дълга почивка, за да възстанови силите си, но студентът нямаше никакво намерение да го прави. Изчисленията му тъкмо бяха започнали да дават обещаващи резултати, той бе отбелязал голям напредък в откриването на границите между познатата ни Вселена и четвъртото измерение и навярно се намираше на прага на изумително откритие… Спреше ли сега, всичките му досегашни усилия щяха да се окажат напразни.

Ала въпреки оптимистичните си очаквания Уолтър не спираше да се пита откъде ли черпеше подобна увереност. Едва ли можеше да го обясни само с математическите формули, с които всеки ден запълваше безброй страници… Не по-малко озадачаващо беше и угнетяващото предчувствие за неумолимо надвиснала над него заплаха; може би то се дължеше на напрегнатото му състояние и тревожните сънища? Въображаемите стъпки над тавана му, макар и едва доловими, също го изнервяха. Появи се и някакво ново, засилващо се усещане — че някой или нещо го тласка към кощунствено, чудовищно деяние, с което той за нищо на света не бива да се примирява. Ами сомнамбулизмът? Къде бродеше насън нощем? И какъв беше този звук, който се прокрадваше сред обичайните ежедневни шумове дори посред бял ден, когато изобщо не му беше до сън? Той се подчиняваше на някаква причудлива, ритмична закономерност, която не приличаше на нищо земно… като се изключат някои светотатствени песнопения, използвани при Сабат, чиито названия никой смъртен не смее да произнесе. Понякога Гилман си мислеше със страх, че долавя поразително сходство между този ритъм и чудовищния рев и вой, ехтящи из исполинските бездни от кошмарите му.

Междувременно сънищата му ставаха все по-ужасни. Злокобната старица вече му се явяваше в дяволски отчетлив облик и младежът се убеди, че именно тя го бе изплашила по време на среднощните му разходки из старите градски квартали. Това бе извън всякакво съмнение — достатъчно беше само да погледне изгърбената ѝ фигура, дългия нос и сбръчканото лице, да не говорим за безформените ѝ кафяви одеяния. Физиономията ѝ бе изкривена от свирепа злоба, жестокост, лукавство и някакъв омерзителен, противен възторг. На сутринта Уолтър си спомняше дрезгавия ѝ, грачещ глас, който звучеше едновременно убеждаващо и заплашително. Казваше му, че трябвало да се срещне с Черния човек и заедно с него да се явят пред трона на Азатхот, намиращ се в самото сърце на Хаоса. Там Гилман щял да се подпише в книгата на Азатхот със собствената си кръв и да получи ново тайно име. Студентът почти бе склонил да се подчини и да иде с магьосницата, Кафявия Дженкин и Черния човек при трона на Хаоса, огласян от звуците на тънките флейти, обаче споменаването на името „Азатхот“ го спря. От книгата „Некрономикон“ знаеше, че с това наименование се назовава първичното, изконното зло, чиято чудовищна същност не се поддава на описание.