Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Без да съм специалист по геология, в началото бях предположил, че тези тайнствени обекти са се появили в далечните праисторически времена в резултат на съпротивлението на планинската почва срещу настъпващите ледници. Странните куполовидни образувания бяха най-много на брой около хребета на Темпест Маунтин, след което честотата, с която бяха разпръснати по склоновете, намаляваше. И ето че сега, докато стоях насред Мейпъл Хил и съзерцавах хълмистата местност, ненадейно осъзнах, че между противните гърбици и грамадата на Темпест Маунтин съществува някаква особена, но в същото време строга система на пространствени отношения. Без съмнение, билото на възвишението представляваше нещо като център, откъдето радиално се проточваха множество лъчи, маркирани от разпръснатите из околността куполовидни образувания. Сякаш зловещият необитаем дом на рода Мартенс беше чудовищен октопод, прострял във всички посоки уродливите пипала на дебнещия страх; от този ярък образ изведнъж ме побиха такива смразяващи тръпки, че мигновено реших да насоча цялото си внимание към разплитането на тази мистерия.

Колкото повече размишлявах над произхода на многобройните могили, толкова повече се убеждавах в несъстоятелността на ледниковата хипотеза, а съзнанието ми бе връхлетяно от вледеняващо прозрение. Преди да се усетя, устните ми сами започнаха да мълвят привидно несвързани, откъслечни и налудничави фрази: „Боже мой!… Проклетите гърбици… Навярно цялата местност е прорязана от тунели, а дяволските къртичини им осигуряват излаз на повърхността… Колко ли са на брой?… Онази нощ в имението… Първо докопаха Тоби и Бенет… А те се намираха от двете ми страни… Нима са ни нападнали две изчадия едновременно?“. В следващия момент вече разравях като бесен пръстта под краката ми; ръцете ми трепереха и ноктите ми се чупеха, ала аз не обръщах никакво внимание на това. Ненадейно от гърдите ми се изтръгна мощен вик и аз се натъкнах на същия тунел, по който бях пълзял в онази кошмарна нощ.

Какво се случи после ли? Помня неистовия си бяг по облените от лунна светлина склонове и през зловещите тъмни гори. Помня как размахвах лопатата в грамадния сутерен на имението, който се оказа целият обрасъл с противни плевели, опитвайки се да открия сърцевината на тайнствения подземен свят, откъдето водеха началото си всички проходи. Помня безумния си смях, когато най-накрая намерих тунела под основите на стария комин, където буйната растителност хвърляше причудливи сенки на треперливата светлина от запалената свещ. По това време още не знаех какво точно обитаваше тези пъклени катакомби и чакаше тътена на гръмотевиците, за да се пробуди към живот.

Размишленията ми дали да проуча тунела сега, или да се върна по-късно, придружен от планинците, изведнъж бяха прекъснати от внезапен порив на вятъра, който угаси свещта ми. Слава богу, разполагах и с джобно фенерче, но незнайно защо, не побързах да го включа, оставайки в прегръдката на мрака. Луната вече не се виждаше през процепите на порутената стена и аз почувствах как ме обзема неясна тревога. Миг по-късно до слуха ми достигна далечното ръмжене на приближаващата буря. В съзнанието ми се зареди плашеща върволица от зловещи образи и асоциации, която ме накара да се притая в най-далечния ъгъл на просторното помещение. В същото време, въпреки обхваналото ме вцепенение, бях неспособен да откъсна поглед от злокобното отверстие в основата на комина. Кого всъщност призоваваше бурята? И беше ли останал изобщо някой, когото да призовава? Ами ако двете същества, загинали при срутването на земната маса и опожаряването на селската къща, бяха последните въплъщения на призрака на Ян Мартенс?

Благодаря на небесата, задето не се вслушах в безразсъдния ми импулс да се спусна в зейналата чернота, а наместо това останах скрит сред гъстата растителност в другия край на сутерена, откъдето можех незабелязано да наблюдавам цялото помещение. И ако същите тези небеса се окажат милостиви, някой ден ще изтрият от съзнанието ми спомена за видяното и ще ми позволят да изживея остатъка от живота ми в състояние на относителен душевен покой. До ден-днешен страдам от безсъние, редките моменти на полудрямка са белязани от ужасяващи кошмари, а по време на гръмотевична буря съм принуден да прибягвам до помощта на опиума. И всичко се дължеше на онова, което се случи в следващите мигове.

То връхлетя внезапно, изневиделица и без никакво предупреждение. Стремителен демоничен порой, изригнал от бездънните адски глъбини; неизброими пълчища от чудовищни изчадия, втурнали се навън като напускащи убежищата си гигантски плъхове… Това бе вулканична експлозия от полуразложени, прокажени и уродливи органични тела, чиито облик бе толкова ужасяващ и зловещ, че пред тях бледнееха и най-скверните творения на вещерството и черната магия. Съскащ, ръмжащ и клокочещ, този несекващ поток от безброй кошмарни твари се изливаше от отверстието в основата на стария комин и като отровна зараза се разтичаше по буренясалия землист под на сутерена, разклонявайки се на десетки по-малки струи, които изчезваха в мрака на прокълнатите гори, сеейки страх, безумие и смърт.