Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Един Бог знае колко всъщност бяха; аз имах чувството, че са хиляди. Когато нечестивите им редици най-сетне започнаха да оредяват, забелязах, че това бяха уродливи, покрити с козина човекоподобни същества с неестествено дълги крайници — демонични карикатури на човешкия род. През цялото време те останаха съвършено безмълвни и не дочух дори приглушен писък, когато едно от изчадията с мълниеносно отработено движение се нахвърли върху своя по-дребен събрат и започна да го яде. На помощ на канибала мигом се притекоха и други и загризаха гърчещата се жертва с кощунствена наслада. Междувременно аз успях да овладея страха и вцепенението ми и болезненото любопитство взе връх над вкаменилия ме ступор; миг по-късно ръката ми бавно се плъзна към пистолета ми и когато и последното от чудовищата напусна адското си леговище, се прицелих и натиснах спусъка в момента, в който земята се разтресе от поредния тътен на гръмотевичната буря.

После имаше само виещи, пълзящи и връхлитащи сенки на алено безумие, гонещи се една друга в бесния си полет из безкрайните коридори на кървавочервеното небе… Безформени фантоми и калейдоскопични картини от дяволския пейзаж, навеки запечатали се в паметта ми… Призрачни, тегнещи в лепкав мрак гори от исполински дъбове със змиевидни коренища, които смучеха мъртвешки сокове от гъмжащата от хиляди демони канибали почва… Дълги редици от зловещи гърбици, проточили се като гигантски пипала от прокълнатото имение на Мартенсови към съседните хълмове… Смъртоносни мълнии, чийто блясък озаряваше прорязаната от безброй тунели местност, придавайки ѝ чудовищни измерения… Мога само да благодаря на Всевишния, задето спаси живота и разсъдъка ми и ми помогна да се добера до градчето, което спокойно спеше под ясното, отрупано със звезди небе.

Трябваше да измине цяла седмица, докато преодолея шока и дойда на себе си. Когато се възстанових от преживяното, се обадих в Олбъни и извиках специалисти по взривни вещества, които заложиха в старинната къща на рода Мартенс сериозно количество динамит. Силата на експлозията беше толкова голяма, че имението и цялата горна част на Темпест Маунтин бяха напълно заличени от лицето на земята. Освен това момчетата от Олбъни запечатаха всички открити на повърхността могили и отсякоха няколко от най-високите дървета, чието съществуване не само отравяше ландшафта, но и подкопаваше устоите на здравия разум. Едва след като всичко това бе сторено, сънят ми се завърна и вече не будувам по цели нощи, а успявам да си подремна мъничко, преди поредният кошмар да ме сграбчи в ноктестите си обятия, обливайки ме в студена пот. Уви, с разбулването на тайната на дебнещия страх и прокрадващата се смърт бях изгубил завинаги душевния си покой. Ужасът никога няма да ме напусне, защото кой би могъл да заяви със сигурност, че дяволските пълчища от Темпест Маунтин са изтребени до крак и че никъде в огромния свят не съществува нещо подобно? Кой би могъл да надзърне в неведомите подземни кухини, без да потрепери от вледеняващ страх за своето бъдеще? Всеки път когато зърна някой кладенец, пещера или вход към метрото, усещам как ме побиват тръпки и бързам да извърна очи… Защо лекарите не са в състояние да ми предпишат лекарство, което да възвърне здравия ми сън и да успокоява съзнанието ми, когато небесата се раздират от светкавици, а грохотът на гръмотевиците заплашва да взриви агонизиращия ми череп?

Онова, което зърнах насред заревото от изстрела на пистолета, бе толкова простичко и наглед обикновено, че в продължение на цяла минута останах хладнокръвен и спокоен. После значението на видяното достигна до разсъдъка ми и аз изпаднах в умопомрачение. Рухналото на землистия под същество представлявате омерзителна, белезникава човекоподобна твар с уродливи крайници, хищни остри зъби и сплъстена козина. Без съмнение, това бе крайният резултат от невъобразимата дегенерация на един биологичен вид, чиито представители бяха живели в страшна подземна изолация и бяха практикували канибализъм и инцест. Бях съзрял въплъщението на хаотичния, озъбен и свиреп Страх, който дебне зад гърба на Живота, изгарящ от желание да го погуби. Застреляното от мен изчадие бе издъхнало, ала аз бях успял да зърна предсмъртния му поглед. Очите му бяха същите като тези на съществото, което бях срещнал под земята по време на предишната буря, и пораждаха същите вледеняващи асоциации. Едното беше синьо, а другото — кафяво. Това бяха разноцветните очи на членовете на семейство Мартенс — очите от древните легенди и предания — и те безмълвно ми разкриха в какво се бе превърнал този изчезнал род, обитавал страховитото, отрязано от света имение на хребета на Темпест Маунтин.