Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Разсъдъкът ми се намираше в същия хаос като земната твърд под краката ми, ето защо, когато в далечината южно от мен нощта внезапно бе прорязана от яркочервено зарево, още не бях успял да осмисля невъобразимия кошмар, от който току-що бях успял да се изплъзна. Два дни по-късно планинците ми разказаха какво точно се беше случило и аз бях вледенен от ужас, съпоставим единствено с онзи, който бях преживял в мрака на дяволския тунел. Селцето, намиращо се на трийсетина километра южно от Темпест Маунтин, било почернено от поредното пришествие на дебнещия страх. Веднага след страховития удар на мълнията, разрушила свода на тайнствения проход, из който се бях придвижвал, от клоните на дървото, разперени над една от постройките, се спуснало неназовимо изчадие. То се промъкнало през разнебитения покрив и без съмнение, щяло да подхване кървава вакханалия, но обзетите от ярост тамошни жители успели да я подпалят, преди да успее да избяга. Това се случило в същия момент, когато ноктестият демон с пламтящите очи, прокрадващ се към мен, бе погребан завинаги под земята от чудовищната мълния, поразила югозападния склон на Темпест Маунтин.

След всичко преживяно през последните дни само безумец би продължил да издирва дебнещия страх. Това, че най-малко две от превъплъщенията на демона бяха унищожени, изобщо не гарантираше моята умствена и физическа безопасност в този ахерон 79 79 Букв. „реката на скръбта“ или „реката на болката“ — една от реките, течащи из подземното царство според древногръцката митология, през която лодкарят Харон превозвал мъртвите. — Б.пр. на многоликия диаболизъм, ала колкото повече чудовищни неща изплуваха на повърхността, толкова по-силно ставаше настървението, с което се впуснах в новите ми търсения.

Щом узнах, че в мига на срещата ми е кошмарното същество от дяволските катакомби на трийсетина километра от мен се е явил друг зъл дух, бях парализиран от ужас, но още на следващия ден се върнах в имението и наново започнах да разкопавам гроба на Ян Мартенс. Този път обаче не постигнах нищо. Срутванията и свлачищата бяха затрупали подземния проход, а проливният дъжд бе отмил пръстта обратно в изровената от мен яма, заличавайки всички следи от присъствието ѝ. Свирепата буря бе обезобразила околността до такава степен, че дори не можех да определя колко дълбок е бил първоначалният ми изкоп.

Разочарован, напуснах семейното гробище на Мартенсови и се отправих към селцето с опожарената къща. Там също претърпях неуспех — единственото, което открих сред пепелището, бяха няколко кости и два черепа, които едва ли биха могли да минат за тленни останки на изчадието. Местните жители ми споделиха, че освен демона жертва на пожара станал и възрастният обитател на постройката, който живеел там сам-самичък; тогава им показах добре запазения човешки череп, който най-вероятно бе принадлежал на злочестия клетник. В такъв случай откъде се беше взел другият череп? Възможно ли бе да е на чудовището? Помолих селяните да ми обрисуват връхлетялата ги твар, ала никой не можа да ми даде точно описание, въпреки че мнозина я зърнали да скача от дървото; всички я наричаха просто „дявол“ и „демон“. Отново подложих втория череп на внимателен оглед и стигнах до извода, че въпреки някои странни деформации, определено имаше човешки произход. Какво ли можеше да означава това?

Следващата стъпка бе да проверя клоните на грамадното дърво и околността за някакви следи от съществото, но отново ударих на камък. Демонът сякаш буквално се бе материализирал върху масивния ствол, чиито корени стърчаха зловещо над земята, подобно на гигантски змии. Озадачен и недоумяващ, се върнах в поселището, където прокрадващата се смърт бе взела най-много жертви и където Артър Мънроу бе намерил своята гибел. Макар че усилията ми отново се оказаха безплодни, бях осенен от няколко нови идеи, които изискваха потвърждение. Следващите дни прекарах в проучване на склоновете на Коун Маунтин и Мейпъл Хил, откъдето селцето се виждаше като на длан; най-голямо внимание отделих на онази част от Мейпъл Хил, която бе пропаднала в резултат на бурята, разразила се в нощта на страшната трагедия.

В късния следобед на 14 ноември стоях точно там и местех погледа си ту към прокълнатото поселище, ту към внушителните очертания на Темпест Маунтин. Започваше да се мръква; не след дълго луната обля долината и близките върхове със сребристото си сияние, откроявайки причудливите изпъкнали могилки, осеяли цялата местност. Навярно за всеки друг наблюдател пейзажът би бил олицетворение на пасторално спокойствие, но не и за мен; никога нямаше да забравя що за скверни ужаси се спотайват под идиличната му безметежност. С всяка следваща минута тези загадъчни землисти гърбици, наподобяващи свити на кълбо змии, ме изпълваха с все по-голямо омерзение и аз изведнъж се замислих за произхода и неестественото им изобилие. Естествено явление ли бяха… или присъствието им се дължеше на нещо друго?