Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

За потомците на Герит Мартенс не се знаеше много. Понеже всички представители на рода били възпитавани в ненавист към всичко британско, те почти не общували с местните жители. Живеели като отшелници и изолираността им от останалите хора постепенно довела до дегенерация. Според съседите им с течение на времето членовете на рода Мартенс постепенно се превърнали в умствено непълноценни хора, които трудно разбирали чуждата реч и още по-трудно се изразявали. Всички до един били белязани със странен наследствен признак — очите им били различни на цвят, като едното било кафяво, а другото — синьо.

Година след година и бездруго крехките им връзки с околния свят неумолимо се стопявали и накрая те изобщо не излизали отвъд пределите на семейното имение, встъпвайки в брачни отношения първо с многобройните си прислужници, а впоследствие — и помежду си. В резултат на това родът ужасно се изродил, а броят на обитателите на внушителното здание се увеличил до такава степен, че част от тях напуснали родното огнище и се разселили из околността, създавайки семейства с примитивното тукашно селячество, откъдето водеха произхода си повечето планинци, с които се бях запознал. Мнозина обаче останали в мрачното имение, където тотално деградирали и неусетно изгубили и последните си речеви навици. Само една тяхна особеност не атрофирала — подобно на своя предтеча Герит Мартенс, и те реагирали крайно болезнено на честите гръмотевични бури.

Преобладаващата част от тази информация станала обществено достояние благодарение на Ян Мартенс. Тласкан от жажда за приключения, той встъпил в колониалната армия малко след като вестта за конгреса в Олбъни 78 78 През 1754 г. в Олбъни се състоял първият конгрес на представителите на колониите, иницииран от Бенджамин Франклин, който предложил план за тяхното обединение в периода на англо-френското съперничество за владичество над Северна Америка. — Б.пр. достигнала до Темпест Маунтин. Той бил първият от потомците на Герит, видял и опознал широкия свят. Когато шест години по-късно се завърнал в семейното имение, Ян се сблъскал с нескритата омраза на своя баща, чичовците и братята, подхранвана от обстоятелството, че идвал от ужасяващата ги външна среда. Между впрочем и той вече не можел да търпи многобройните предразсъдъци и странности на роднините си. Макар гръмотевичните бури да не предизвиквали у него болезнени усещания, мрачната атмосфера на имението все повече го потискала и в писмата си до един свой приятел от Олбъни Ян често споменавал за намеренията си завинаги да напусне Темпест Маунтин.

През пролетта на 1763 година въпросният негов приятел — Джонатан Гифърд — започнал да се тревожи за бойния си другар. От доста време не бил получавал вест от него и понеже знаел за царящата в дома на Мартенс обстановка, безпокойството му нараснало до такава степен, че накрая решил да навести Ян лично. Той оседлал коня си и се отправил към планинската местност. Според дневника му достигнал Темпест Маунтин на 20 септември, заварвайки имението в печално състояние. Навъсените, разнооки представители на рода го потресли със своята нечистоплътност и враждебното си отношение; едва артикулирайки, те му съобщили с насечени гърлени срички, че Ян е мъртъв. Бил убит от мълния още предишната есен и сега лежал погребан зад занемарената градина. Щом Гифърд поискал да го заведат там, те му показали един гроб без никакви надписи и обозначения над него. Цялата тази работа се сторила на Джонатан доста подозрителна, ето защо след седмица той се върнал в имението, екипиран с кирка и лопата, и разкопал гроба на своя боен другар. Съвсем скоро Гифърд намерил онова, което очаквал — пробит от зверски удари череп — и побързал да се прибере в Олбъни, публично обвинявайки Мартенсови в убийството на родственика им.

Въпреки липсата на преки доказателства, историята за убийството бързо обиколила цялата околност, настройвайки всички местни жители срещу потомците на някогашните холандски заселници. От този ден нататък вече никой не искал да си има вземане-даване с тях, а уединеният им дом бил заобикалян отдалеч, сякаш бил прокълнат. Членовете на странната фамилия продължили постарому, изхранвайки се с произвежданите в неголямото им стопанство продукти. За това, че животът в имението продължавал, свидетелствали проблясващите от време на време зад прозорците светлинки. С течение на времето обаче това се случвало все по-рядко и за последен път били забелязани през 1810 година.