Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Едва ли е нужно да се споменава, че селцето бе напълно изоставено. Дебнещият страх бе прогонил всичките му обитатели. Макар че злочестото поселище бе доста старо, и до ден-днешен си нямаше име. То бе разположено в тясна, обезлесена падина, сгушена между склоновете на две възвишения, наречени съответно Коун Маунтин и Мейпъл Хил. Намираше се на три километра североизточно от подножието на Темпест Маунтин и на четири километра и половина от старинното имение. По права линия между селцето и дома на Мартенс се простираше открита и сравнително равна — ако не се броят уродливите могили, наподобяващи свити на кълбо змии — местност, обрасла с противна гъста трева и жилести плевели. Поради тази причина предположихме, че демонът е дошъл откъм Коун Маунтин, чийто залесен южен склон стигаше чак до Темпест Маунтин.

Двамата с Артър Мънроу претърсихме буквално всеки метър от прокълнатото селце, но не открихме нищо значимо. Част от склона на Мейпъл Хил бе пропаднала в резултат на свлачище или земетресение, а издигащото се недалеч самотно дърво бе разцепено надве от страшния удар на гръмотевицата, призовала демона от леговището му. С всяка следваща минута недоумението ни нарастваше и надвисналите над главите ни буреносни облаци като че ли подчертаваха обречената безплодност на отчаяните ни усилия. В същото време постоянно усещахме присъствието на някаква невидима, неясна заплаха — сякаш грамадни грифони с ципести крила хищно се взираха в нас от необятните космически глъбини.

С напредването на следобеда сенките започнаха да се сгъстяват и не след дълго дочухме ръмженето на бурята, която скоро щеше да се разрази над Темпест Маунтин. Дори на дневна светлина грохотът на гръмотевиците, проехтял над тази посърнала местност, ни накара да потръпнем. Двамата с Артър внезапно осъзнахме, че както по всичко изглежда, ще бъдем застигнати от стихията насред самия епицентър на трагедията. Единственото, на което можехме да се надяваме, беше бурята да започне след падането на нощта. Това обаче не беше кой знае каква утеха, ето защо побързахме да напуснем склона на Мейпъл Хил и да си потърсим убежище в някоя от що-годе запазените къщурки в поселището.

Пороят ни връхлетя още докато се спускахме по хълма. Пътят ни ненадейно бе преграден от непроницаема водна завеса, а небето зловещо притъмня. Проливният дъжд валеше с такава сила, че почти нищо не се виждаше. За наше щастие, познавахме добре района — благодарение на досегашните ми проучвания — и без губене на време се насочихме към първата барака с оцеляла врата, която се изпречи пред погледа ни. Вратата бе обърната към Мейпъл Хил; натам гледаше и малкият прозорец. Залостихме вратата и закрихме прозореца с валящия се на земята капак, без съмнение, изтръгнат от пантите си по време на неотдавнашното произшествие. Тъй приседнахме на някакви сандъци и запушихме лула сред възцарилия се в помещението мрак, заслушани в демоничния вой на вятъра и тътена на гръмотевиците.

Заобикалящата ме обстановка — в съчетание със свирепата стихия и тягостното очакване — болезнено ми напомни за злополучното нощно бдение в изоставеното имение на хребета на Темпест Маунтин. В съзнанието ми отново изникнаха проклетите въпроси, които не спираха да ме глождят след изчезването на Джордж Тоби и Уилям Бенет, отнесени от чудовищната сянка върху камината. Защо демонът — без значение дали бе дошъл през вратата на стаята, или през големия прозорец — бе нападнал онези, които лежаха в двата края на кревата, пощадявайки този по средата, тоест моя милост? Дали бе решил да дойде за мен сега? Как изобщо бе сграбчил двамата ми помощници — с кошмарно дълги пипала или по някакъв друг начин? А може би знаеше, че аз съм инициаторът на всички тези търсения и ми готвеше невъобразимо страшна участ?

Потънал в тези мрачни размишления, изведнъж бях сепнат от титаничен трясък, последван от срутване на земна маса. Мълнията бе ударила съвсем наблизо. Почти едновременно с нея се надигна свиреп вятър, чийто дяволски вой се засилваше с всеки миг. Бяхме сигурни, че още едно дърво на Мейпъл Хил е станало жертва на гръмотевичната буря, и Артър се надигна от мястото си, за да провери със собствените си очи. Ала едва беше отместил капака, когато в бараката с оглушително свистене нахлуха дъждът и вятърът, които ми попречиха да чуя какво изрича моят спътник. Междувременно той се бе надвесил през прозореца, явно за да огледа по-добре притъмнялата, обезобразена от стихията околност.