Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

След известно време вятърът започна да утихва, а противоестественият мрак — да се разсейва. Изглежда, бурята най-сетне отминаваше. Казах на Артър, че трябва да пуснем малко повече светлина в помещението, дори и дъждът да ни измокри малко, и отворих широко вратата. Крехките ми надежди, че все още можем да разгадаем чудовищната тайна — за която бях сигурен, че се спотайва някъде тук — моментално бяха попарени от угнетяващата гледка, която се разкри пред взора ми. Земята около къщурката се бе превърнала в еднообразна кална маса, размита от мътната вода; всички улики, които може би щяхме да открием, бяха безвъзвратно погребани под вездесъщия и покров. Известих за това моя спътник, без да откъсвам поглед от унилия пейзаж, ала той отново не ме удостои с отговор; тогава се обърнах и се приближих до него, докосвайки рамото му. Никаква реакция; журналистът продължаваше да се взира безмълвно през прозореца, надвесил се над перваза. Изпълнен с недоумение, аз го сграбчих за рамото и силно го разтърсих, при което горната част на тялото му се завъртя към мен. В същия миг адските нокти на неописуем ужас, извиращ от първичните бездни на отдавна погребаното минало, се забиха дълбоко в душата ми, разкъсвайки я на парчета.

Артър Мънроу беше мъртъв, а лицето му го нямаше. На негово място зееше отвратителен кратер, а малкото останала плът се бе превърнала в безформено кърваво месиво.

В нощта на 8 ноември 1921 година отново се разрази страховита буря. Тя ме завари насред занемареното семейно гробище на рода Мартенс, ала този път бях съвсем сам. Въпреки лошото време, аз с безумна упоритост разкопавах гроба на Ян Мартенс на мъждукащата светлина на газения ми фенер. Облаците бяха започнали да се сгъстяват още в ранния следобед, когато започнах да копая, а сега бесните пориви на вятъра неистово свистяха сред короните на вековните дъбове, обрамчващи старинния дом.

Събитията, чието начало бе положено на 5 август — сянката на демона върху камината, мистериозното изчезване на двамата ми помощници, последвалото нервно изтощение и зловещата смърт на репортера Артър Мънроу — бяха разтърсили из основи душевното ми равновесие. Понеже се досещах за реакцията на местните жители, побързах тайно да погреба тленните останки на журналиста, скривайки обезобразеното му тяло от чуждите очи. Казах си, че по-добре да го смятат за безследно изчезнал, отколкото да узнаят какво всъщност се е случило с него. Явно се бях справил добре, защото всички опити да бъде открит не донесоха никакъв резултат. Вероятно част от планинците се досещаха, че в изчезването на репортера има нещо гнило, обаче аз бях твърдо решен да не разпалвам допълнително страховете им.

Прекъснах работата си за малко, за да си почина, и неволно се загледах в заобикалящия ме пейзаж. Обстановката, в която правех разкопките си, би могла да докара всекиго до нервен срив. Мрачни, неестествено високи и уродливи дървета се извисяваха застрашително над мен, а зад тях, озарени от демоничните отблясъци на светкавиците, се мержелееха призрачните контури на изоставения дом. Недалеч от сградата се простираше занемарената градина в холандски стил, чиято неестествено буйна и изобилна растителност бе покрита с омерзителна бяла плесен. До нея се намираше семейното гробище на рода Мартенс; килнатите надгробни плочи представляваха тъжна гледка, а изпъкналите могили на гробовете ме накараха да се замисля за десетките землисти подутини, осеяли цялата околност.

Не друго, а именно историята ме бе довела до този гроб. Тя ми беше последната утеха, защото досегашните ми действия бяха донесли само смърт. Вече бях абсолютно сигурен, че дебнещият страх с нематериално същество; призрак с остри зъби, способни да разкъсат всяка плът, който яздеше среднощните мълнии. Съдейки по многобройните предания, които бяхме събрали с Артър Мънроу, постепенно стигнах до извода, че това би могъл да бъде само призракът на Ян Мартенс, който бе умрял през 1762 година. Единственият начин да проверя истинността на хипотезата ми беше да разкопая гроба му и да видя какво ще открия там.

Внушителната сграда била построена през 1670 година от Герит Мартенс — преуспяващ търговец от Ню Амстердам 77 77 В началото на XVII век мнозина холандски емигранти се заселват в района и основават град, наречен Нови Амстердам. През 1664 г. градът е завзет от англичаните, които в чест на херцога на Йорк през 1665 г. го преименуват в Ню Йорк. — Б.пр. , който така и не могъл да се примири с преминаването на холандските колонии под властта на британската корона. Неистовата му неприязън към английските чиновници — и изобщо към всичко английско — го накарала да дойде в този забравен от Бога край и да си построи внушителен дом на хребета на самотното възвишение, което го привлякло с отдалечеността си от другите населени места и необичайния пейзаж. Радостта на Герит Мартенс била помрачена само от едно — лете над Темпест Маунтин бушували свирепи гръмотевични бури. В началото холандецът смятал, че това е временно явление, ала всяко следващо лято светкавиците продължавали да прорязват небето с нестихваща ярост. По-късно, когато Герит решил, че гръмотевичните бури са виновни за измъчващото го главоболие, той поръчал изграждането на просторен сутерен, където се оттеглял всеки път, докато навън вилнеела стихията.