Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Скоро стигнах до извода, че ако не разкажа на някого за случилото се, просто ще полудея. Все още бях твърдо решен да не прекратявам търсенето на дебнещия страх, защото повече от всичко друго ненавиждах неопределеността и предпочитах да знам истината, без значение колко страшна и шокираща е тя. Ето защо след продължителни размисли си изработих план за действие, който включваше не само намирането на надежден партньор в зловещата ми мисия, но и трябваше да ми помогне при проследяването и разкриването на истинската същност на смъртоносния демон, погубил Джордж Бенет и Уилям Тоби.

Сред познатите ми в Лефъртс Корнърс почти нямаше местни жители, а по време на престоя си бях успял да се сближа с голяма част от репортерите, които се оказаха доста приятни джентълмени. Някои от тях все още не бяха напуснали градчето, защото се надяваха да разбулят загадката на ужасната трагедия, опустошила едно от тукашните селца. Именно сред тези упорити, смели и готови на всичко професионалисти възнамерявах да си избера помощник и в крайна сметка се спрях на Артър Мънроу — тъмнокос, слабоват млад мъж на около трийсет и пет години, чиито ерудиция, вкус, интелект и темперамент свидетелстваха за необременено от предразсъдъци и отворено за нови идеи съзнание.

В началото на септември посветих Артър Мънроу в своята тайна и веднага видях неподправения интерес, който грейна в очите му. Нещо повече — и той като мен изгаряше от желание да разкрие мистерията на дебнещия страх и прокрадващата се смърт. Щом приключих с подробния си разказ, журналистът се спря на някои моменти от изложението ми, подлагайки ги на обективен анализ, с което демонстрира впечатляваща проницателност и ясна мисъл. Най-ценни обаче се оказаха практичните му препоръки — той ме посъветва да отложим действията си в имението, докато не се въоръжим с по-задълбочени исторически и географски сведения. Послушах го и двамата обиколихме целия район, събирайки всяко зрънце информация, засягаща рода Мартенс и мрачните му тайни. Без да жалим време и усилия, надълго и нашироко беседвахме с онези планинци, които — въпреки кървавия кошмар и дебнещата заплаха — бяха решили да не напускат родните си места.

Би било преувеличение да се каже, че постигнатите резултати донесоха отговори на всичките ни въпроси, но определено ни помогнаха и насочиха вниманието ни към една любопитна закономерност — най-често фаталните инциденти се случвали в непосредствена близост до пустеещото имение или в заобикалящите го тъмни гори. Доколкото знаехме, единственото изключение от това правило бе последното произшествие, което пресата бе направила достояние на целия свят.

Що се отнася до произхода и външния облик на дебнещия страх, местните жители не можаха да ни кажат нищо определено и всеки си имаше своя собствена версия, противоречаща си с тази на останалите. Обрисуваха ни го като чудовищна змия, кръвожаден великан, мятащ гръмотевици демон, адски прилеп, стръвен лешояд, ходещо дърво и какво ли още не… Щом съпоставихме всички събрани сведения, стигнахме до следната хипотеза — това бе жив организъм, извънредно чувствителен към изпразването на електрическите заряди в атмосферата; макар че някои легенди го бяха надарили с крила, предполагахме, че по-скоро става дума за сухоземно същество, избягващо откритите пространства. От друга страна обаче, как тогава се обясняваше свръхестествената бързина, с която се придвижваше, докато извършваше злодеянията си?

Не след дълго спечелихме доверието на неразговорчивите, отнасящи се с подозрение към всички чужденци планинци и те свикнаха с нас. Дори ни оказаха съдействие по време на претърсването на вековните гъсти гори около изоставеното имение. Обаче щом им споменахме, че искаме да открием Бенет и Тоби, те се вцепениха от ужас и се заеха да ни убеждават, че спътниците ми завинаги са напуснали човешкия свят, досущ като зверски избитите техни съселяни. В това, че злочестите местни жители бяха станали жертва на похищение или убийство, не се съмнявахме нито аз, нито Артър; никой горски хищник не бе в състояние да причини опустошението, довело не само до смъртта на всички онези клетници, но и разрушило няколко бараки и разтърсило земята като мощен подземен трус.

Минаваше средата на октомври, а ние все още не бяхме отбелязали кой знае какъв напредък. Може би ясните нощи възпираха демона и той не смееше да се развихри в нова кървава вакханалия? Въпреки прецизността, с която бяхме претърсили необитаемия дом и околностите му, така и не попаднахме на сериозни улики и вече започвахме да си мислим, че не бе изключено дебнещият страх да представлява явление с нематериален характер. Но ако наистина бе така, разполагахме ли с необходимото оборудване да го открием и да се справим с него? Другото, което ни тревожеше, бе наближаващата зима; опасявахме се, че с падането на първия сняг проучванията ни ще се озоват в задънена улица, защото, както по всичко изглеждаше, прокрадващата се смърт не вземаше жертви през зимните месеци. Ето защо последната ни експедиция до опустошеното от демона селище, проведена в един мрачен октомврийски ден, се отличаваше с излишна привързаност, граничеща с отчаяние.