Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Потресените жители на района моментално свързали ужасното събитие с прокълнатия дом на рода Мартенс, макар че той се намираше на цели четири километра и половина от кървавата сцена. Както можеше да се очаква, полицаите били доста скептични по този въпрос — особено след като установили, че имението е необитаемо. Това обаче само разпалило с нова сила убедеността на местните. Те преобърнали къщата нагоре с краката, проверили с дълги прътове езерата и потоците, прекършили всички храсти и претърсили околните гори. Ала усилията им се оказали напразни; прокрадващата се смърт свършила пъкленото си дело и изчезнала, без да оставя подире си никаква следа.

На втория ден от търсенията мистериозната трагедия се превърнала във вестникарска сензация и склоновете на Темпест Маунтин загъмжали от репортери. Те подробно описали случилото се и взели множество интервюта от възрастните жители в стремежа си да хвърлят светлина върху тази зловеща история. В началото се отнасях с известно съмнение към репортажите им, ала след седмица професионалният ми нюх ми нашепна, че трябва да отида на място и да проведа свое собствено разследване. Ето защо се регистрирах сред журналистите, буквално окупирали хотела в Лефъртс Корнърс (най-близкото до Темпест Маунтин градче), и още същия ден — 5 август 1921 година — получих пропуск за щаба, координиращ издирванията. Три седмици по-късно повечето репортери се разотидоха, предоставяйки ми необходимата свобода за действие; междувременно аз успях да събера цялата информация, до която успях да се добера, и вече бях готов да се заема с изпълнението на своя план.

И тъй, в тази лятна нощ аз угасих двигателя, излязох от автомобила и заедно с двамата ми въоръжени спътници се отправихме нагоре по стръмния склон към хребета на Темпест Маунтин. Гигантските дъбове се извисяваха застрашително над нас, а в далечината се открояваше призрачно сивата грамада на запустялото имение. Потъналият в мрак нощен пейзаж бе толкова угнетяващ, че неволно изпълваше душата ми със зловещи предчувствия. Въпреки това продължавахме непоколебимо напред, без да забавим крачка даже за миг. Бях твърдо решен да проверя хипотезата ми, каквото и да ми струваше това. А тя се заключаваше в следното: предполагах, че гръмотевиците призовават страховития демон — който можеше да се окаже както материално същество, така и някакво злокобно смъртоносно присъствие — да напусне потайното си убежище; и в двата случая възнамерявах да сторя всичко по силите ми, за да разкрия неведомата му същност.

В предишните дни бях проучил необитаемото здание и бях избрал за нощното ни бдение бившата спалня на Ян Мартенс, за чието убийство често се споменаваше в стародавните легенди. Интуицията ми подсказваше, че помещението, където преди много години е живяла тази жертва на кърваво злодеяние, е най-подходящо за целта ми. Стаята се намираше на втория етаж на югоизточното крило на сградата и бе осеяна с изпотрошени мебели и всякакви боклуци. Единият ѝ прозорец — този с източно изложение — бе огромен, докато обърнатият на юг бе съвсем малък и тесен. Излишно е да се споменава, че стъклата и на двата бяха изпочупени. Срещу големия прозорец имаше холандска камина с внушителни размери, украсена с изображения от библейската легенда за блудния син, а срещу малкия — широко легло, вградено в стената.

Застанах в центъра на помещението и се заслушах в грохота на гръмотевиците, обмисляйки следващите ми ходове. Първо трябваше да си осигурим допълнителни пътища за отстъпление, ето защо провесихме от перваза на големия прозорец три въжени стълби, които предвидливо бяхме взели със себе си. Сетне домъкнахме от съседната стая един креват, разположихме го странично пред прозореца и го покрихме с елови клонки. Двамата ми придружители извадиха пистолетите си и приседнаха на ръба на леглото. Според плана ми един от нас щеше да дежури, а другите двама — да си почиват на кревата. Така винаги щяхме да имаме откъде да се измъкнем — ако демонът се появеше през вратата, можехме да се спуснем по въжените стълби, а ако ни връхлетеше през прозореца, на наше разположение бяха вратата и стълбището на зданието.

Единодушно бяхме решили да дежуря първо аз. В началото се чувствах бодър и концентриран, но неусетно — въпреки зловещата обстановка, лишените от стъкла прозорци и надвисналата буря — бях обхванат от странна сънливост. Ето защо реших и аз да полегна за малко, разполагайки се между двамата ми спътници. Джордж Бенет беше от страната на прозореца, а Уилям Тоби лежеше по-близо до камината. Понеже видях, че Бенет е дълбоко заспал, поверих дежурството на Тоби, макар че, както сам ми сподели, и той едва държеше очите си отворени.