Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Постепенно домът на Мартенс и Темпест Маунтин били обгърнати от диаболичната аура на множество легенди и предания, разказвани шепнешком вечер край огнищата. През 1816-а обитателите на близките хълмове най-сетне се осмелили да посетят имението и да узнаят причината за потъналите в мрак прозорци. Ала щом пристигнали, не открили в къщата нито една жива душа; самата постройка била в окаяно състояние и на места започвала да се руши.

Липсата на тленни останки в сградата и околностите ѝ навеждала на мисълта, че Мартенсови са напуснати родната стряха — най-вероятно преди няколко години. Огромното количество набързо изградени бараки и навеси свидетелствало за увеличената численост на рода в последно време. Съдейки по изпотрошените мебели, неописуемата мръсотия и разпилените навсякъде сребърни прибори, дегенерацията на фамилията била плашеща. И въпреки че имението изглеждало изоставено и необитаемо, планинците били единодушни, че усещали зловещото присъствие на дебнещия страх. Скоро из цялата местност плъзнала мълвата, че къщата е обитавана от демоничния призрак на Ян Мартенс, който се завърнал от света на мъртвите, за да потърси възмездие за жестокото си убийство.

Междувременно аз продължавах да разкопавам неговия гроб и не след дълго усилията ми бяха възнаградени. Лопатата ми се удари в капака на разпадащия се ковчег, ала за огромно мое разочарование, вътре нямаше нищо. Обхванат от яростен порив, аз се заех да троша с лопатата прогнилите дъски, сякаш възнамерявах да ексхумирам проклетия призрак със собствените си ръце. Сам не знаех какво точно се надявах да открия; над съзнанието ми сякаш се бе спуснала гъста мъгла, прорязвана от една-единствена ясна мисъл: че разравям гроба на човека, чийто дух бродеше из околностите на Темпест Маунтин и оставяше кървава диря от гибел и опустошение подире си.

Изобщо не подозирах какви неведоми дълбини се таят под мен, докато земята под краката ми не се продъни и аз пропаднах надолу в пустотата, съпроводен от безброй буци свличаща се пръст. Всичко се случи толкова бързо, че изпървом не можах да разбера какво точно става. Инстинктивно затворих очи, а когато ги отворих, се оказа, че лежа върху твърда землиста повърхност. Газената ми лампа бе угаснала, ето защо извадих от джоба си електрическото фенерче и го включих. Лъчът му освети сводестите стени на хоризонтален тунел, който се простираше безкрайно далеч и в двете посоки. Проходът бе достатъчно широк, за да се придвижвам на четири крака по него, и макар че никой здравомислещ човек не би се решил на такава безумна постъпка, аз презрях опасността и запълзях като червей в посока към имението.

Думите са безсилни да опишат приклещения в тясното подземно пространство човек, който в диво изстъпление си пробиваше път из клаустрофобичния тунел, а болезнената липса на кислород изгаряше дробовете му при всяко негово движение. Не помня колко дълго съм пълзял, но по някое време досегашният ми живот ми се стори като далечен сън, а аз започнах да се чувствам като някоя от къртиците, обитаващи тези пъклени глъбини. Светлината на фенерчето ми вече отслабваше, когато проходът рязко промени наклона си и се устреми нагоре. Погледнах натам и в същия миг зърнах две далечни демонични отражения на моя помръкващ лъч.

Тези две точици — сияйни и гибелни сред злокобната мъгла, изпълнила тунела — можеха да накарат всекиго да обезумее. Тутакси застинах на място, предусещайки смъртната опасност, ала бях неспособен да откъсна очи от тях. Междувременно страшните очи неумолимо се приближаваха, но самото същество все още бе недостижимо за взора ми. Успях да зърна само един закривен, ужасно дълъг нокът, след което до слуха ми достигна далечният тътен на бушуващата буря. Именно сляната стихия ме спаси, защото ако се бях срещнал отблизо със застрашителната подземна твар, сега нямаше да съм измежду живите.

Светещите очи вече бяха съвсем близо до мен, когато проехтя титаничен грохот и стоварилата се от небето мълния удари с такава сила, че буквално разкъса отделящия ме от повърхността земен пласт. Бях заслепен, оглушен и парализиран. Когато най-сетне дойдох на себе си и се изтръгнах от купчините влажна пръст, сграбчили ме в премазващите си обятия, открих, че се намирам на познато място. Това бе стръмният, лишен от растителност югозападен склон на възвишението. Замаян, като в просъница направих няколко крачки, воден от несъзнателния стремеж да се отдръпна колкото се може по-далеч от тази прокълната обител. Ярките светкавици периодично озаряваха издълбаната, разцепена, обезобразена до неузнаваемост земя и дори да исках, вече не можех да открия мястото, откъдето бях изпълзях от адските катакомби.